В задната част на палубата, обърнати с лице към останалите, но по-далеч от тълпата долу, стояха мисис Уилис и нейната повереница, ала никоя от тях не показваше ни най-малко нито с погледа си, нито с държането си онова безпокойство, което може да се смята естествено за жени, озовали се в критично положение като тях. Напротив, когато гувернантката сочеше на възпитаницата си светлосиньото възвишение, издигащо се над водата като тъмен и рязко очертан облак в далечината, към обичайното изражение на лицето й беше примесена силна надежда. С весел глас тя подвикна и на Уайлдър и младежът, дълго досега стоял в нетърпеливо очакване в подножието на стълбата, водеща за шканците, мигновено се озова до нея.
— Казвам на Гъртруд — заговори гувернантката, — че ей там е нейният дом и че когато задуха вятър, можем да се надяваме бързо да стигнем до него. Но това упорито и боязливо момиче заявява, че след всички страшни опасности, на които бяхме изложени, не може да повярва, докато поне не види със собствените си очи своя роден дом и лицето на баща си. Досега често ли сте се отбивали на този бряг, мистър Уайлдър?
— Често, госпожо.
— Значи можете да ни кажете названието на земята, която виждаме в далечината?
— Земя ли? — повтори нашият авантюрист, преструвайки се на учуден. — Нима се вижда земя?
— Дали се вижда земя? Та наблюдателите на мачтите съобщиха това още преди няколко часа!
— Възможно е. Ние, моряците, след нощна вахта сме замаяни и често почти не чуваме какво става около нас.
Гувернантката му хвърли подозрителен поглед, сякаш се бе натъкнала на нещо, но сама не знаеше какво е то.
— Мигар гледката на приветливата, благословена американска земя толкова скоро е загубила очарованието си за вас, та се приближавате до нея така равнодушно? Влечението на хората с вашата професия към тази толкова коварна стихия винаги е било за мен необяснима загадка.
— Нима моряците наистина обичат занаята си с такава всеотдайна привързаност? — запита наивно Гъртруд.
— Във всеки случай именно в тази глупост ни обвиняват — отвърна Уайлдър, обръщайки се към говорещата с усмивка, от която бе изчезнала всякаква следа от сдържаност.
— И с право!
— За съжаление с право.
— С пълно право! — произнесе натъртено мисис Уилис. — Моряците обичат повече морето, отколкото спокойния и мирен дом!
Гъртруд не разви по-нататък мисълта си, а заби очи в палубата, сякаш се чудеше как може човек да бъде с такъв лош вкус, че да е равнодушен към домашните радости и да се излага на опасностите, които сама бе преживяла.
— Поне мен не можете да обвините в последното — възкликна Уайлдър. — Корабът винаги е бил мой дом.
— Аз също съм прекарала голяма част от живота си на кораб — продължи гувернантката, проследявайки мислено някакви образи от далечното минало. — На море съм преживяла и щастливи, и горестни часове! И това не е първият кралски кораб, на който ме е захвърляла съдбата. Но обичаите, изглежда, са се променили от времето, за което става дума, или пък от паметта ми започват да се заличават впечатленията от това време, когато би трябвало да бъдат най-дълбоки. Редно ли е например, мистър Уайлдър, да се позволява на съвсем непознат като вас да командува военен кораб?