Едва екипажът бе започнал грубата игра, която току-що описвахме, и доброто разположение, накарало Корсаря временно да отпусне юздите на дисциплината, като че внезапно се изпари. Веселото и жизнерадостно настроение, с което бе водил разговора със своите гостенки (или пленнички, зависи за какви беше склонен да ги смята), изчезна, веждите му се смръщиха замислено. В очите му вече не святкаха искриците на оная своенравна и саркастична шеговитост, на която обичаше понякога да се отдава, а изражението им стана съсредоточено и сурово. Той изпадна отново в ония невесели мисли, така често помрачаващи лицето му, както сянка затъмнява златистите багри на полюляваща се зряла царевица.
Докато повечето от тия, които не участвуваха във веселите развлечения на екипажа, ги следяха внимателно — едни с учудване, други с недоверие, и всички повече или по-малко бяха обхванати от общото веселие, Корсарят като че ли не забелязваше това, което ставаше около него. Вярно, от време на време той вдигаше очи към ловките катерачи, които се ловяха като катерички за въжетата, или ги свеждаше към по-мудните движения на хората долу, но все с разсеяно изражение, показващо, че картината, която предаваха до мозъка, е смътна и отвлечена. Погледите, които хвърляше сегиз-тогиз към мисис Уилис и нейната увлечена от зрелището прекрасна възпитаница, изразяваха дълбоко вътрешно вълнение. Единствено по тези кратки, но проницателни погледи можеше да се съди за чувствата, които бушуваха у него. И най-зоркият наблюдател трудно би определил какви точно чувства надделяваха в душата му. В някои моменти човек би помислил, че взема връх някаква нечестива и порочна страст; а после, когато очите на Корсаря пробягваха бързо по добродетелното и пристойно, но все още привлекателно лице на гувернантката, изражението на съмнение и на уважение, с което я гледаше, беше твърде очебийно, за да се изтълкува погрешно.
Докато Корсарят се развличаше по този начин, играта продължаваше, понякога забавна и предизвикваща усмивки върху устните на полуизплашената Гъртруд, но винаги клоняща към оная грубост и несдържаност, която всеки момент може да разбие на пух и прах дисциплината на един кораб, където няма други начини за въдворяване на ред освен тия, които офицерите могат да приложат незабавно. Вода се плискаше толкова много, че течеше по палубите, и често пръските стигаха до забранената зона на юта. Моряците от марсовете прибягваха до всякакви приети в такива случаи средства, за да тормозят намиращите се в по-неизгодно положение техни колеги долу, а последните им отвръщаха с каквото им попадне. Тук се виждаха прасе и човек, увиснали от някой марс и люлеещи се един срещу друг; там пък моряк, вързан за въжетата, бе принуден да търпи манипулациите на една опитомена маймуна, която, дресирана за тази работа и въоръжена с гребен, бе кацнала на раменете му с такъв сериозен вид и такива внимателни очи, като че наистина бе изучила перукерското изкуство. Изобщо навсякъде някаква груба и жестока шега свидетелствуваше за прекалената свобода, дадена за кратко време на тези хора, които обикновено се държаха в покорство, необходимо за добрия ред, спокойствието и безопасността на един въоръжен кораб.
Сред шума и неразборията прозвуча някакъв глас, сякаш излизащ от океана, който викаше кораба по име с помощта на рупор, подаващ се от външния отвор на един клюз.
— Кой търси „Делфин“? — попита Уайлдър, виждайки, че макар този зов да бе стигнал до ушите на командира, той като че ли все още не разбираше какво става.
— Дядо Нептун е под носа ви.
— Какво желае богът на моретата?
— Чул е, че някакви си чуждоземци са нахълтали във владенията му, та моли за разрешение да се качи на борда на веселия „Делфин“, за да се осведоми закъде са се запътили и да провери по корабния дневник какви са те.
— Нека заповяда. Качете стареца на борда през носа; на такъв опитен моряк не подобава да се провира през илюминаторите.
С това разговорът прекъсна, защото Уайлдър се обърна кръгом, отвратен от ролята си в тази комедия.
Скоро се появи един моряк с атлетическо телосложение, който сякаш бе изскочил от стихията, чието божество олицетворяваше. Вместо побеляла коса на главата си имаше бърсалки, от които капеше морска вода; саргасови водорасли, образуващи цели плаващи ливади на разстояние до една левга от кораба, му служеха като небрежно наметната мантия, а в ръката си държеше тризъбец, направен от съответно разположени свайки, прикрепени за дръжката на една полупика.