— Аз отидох при тях сам-самичък, единствено с помощта на една лодка от брега, но ми стига да намеря къде да стъпя и да замахна с ръка, за да усмиря хиляда като тях. Сега, когато ме познават, рядко се случва да има недоразумения между нас.
— Сигурно сте ги наказали сурово.
— Всеки си получи заслуженото. Мистър Уайлдър, предполагам, че намирате службата при нас малко особена; но за един месец ще свикнете с нашия ред и подобна сцена няма да се повтори вече. — Говорейки, Корсарят се бе обърнал към новия си помощник и се мъчеше лицето му да изглежда весело, но тази веселост се изрази само в гримасоподобна усмивка. — Само че — добави той бързо — този път аз сам предизвиках размириците и тъй като вече владеем напълно положението, можем да си позволим да бъдем снизходителни. Освен това — погледна към мястото, където мисис Уилис и Гъртруд продължаваха да стоят и напрегнато да очакват решението му — може би не е зле в такъв момент да се посъветваме с нашите гостенки от прекрасния пол.
После, оставяйки своя подчинен, Корсарят пристъпи към средата на шканците и веднага повика там главните виновници. Тогава ги смъмри строго, при което не пропусна да ги предупреди назидателно за евентуалните последици от такава простъпка, и хората го слушаха така, като че пред тях стоеше някакво свръхестествено същество.
Макар и да говореше с обичайния си спокоен тон, и най-тихо изречената думица стигаше до ушите на намиращите се далеч от него членове на екипажа; а когато кратката му нотация свърши, хората стояха пред него вече не просто като немирници, които са били сгълчани и после опростени, а като престъпници, осъдени сурово не само от общественото мнение, но и от собствената си съвест. Между всички се намери един-единствен моряк, който може би поради някогашните си заслуги се осмели да каже дума за свое оправдание.
— Що се отнася до спречкването с морските пехотинци — каза той, — ваше високоблагородие знае, че не се обичаме твърде с тях, макар че трябва да призная, шканците не са място за уреждане на сметките ни. А колкото до джентълмена, който своеволно зае мястото на…
— Желая да си остане там прекъсна го командирът. — А за качествата му единствено аз мога да съдя.
— Добре, добре, щом такова е желанието ви, сър, никой няма да го оспорва. Но ние не разполагаме с никакви сведения за бристолския кораб, а тук му възлагахме големи надежди. Ваше високоблагородие е разумен човек и не би се учудил, че хората, които дебнеха кораба, пътуващ за Уест Индия, няма да са доволни, ако хванат вместо него някакъв си разнебитен и празен баркас.
— Да, сър, щом аз искам така, ще се задоволите с плячка като гребло, румпел или ключ. Но стига за това! Вие видяхте с очите си в какво състояние беше неговият кораб; а има ли моряк, който в лош ден да не е бил принуден да признае, че изкуството му е безсилно, когато стихиите са против него? Кой спаси този кораб от самата буря, която ни отне трофея? Вашето умение ли? Или умението на човек, който неведнъж е вършил това и може някой ден да остави невежи като вас сами да се оправяте? Достатъчно е, че вярвам в неговата преданост. Сега нямам време да убеждавам тъпи глави като вас в правилността на всичко, което бе извършено. Вървете си, но ми пратете двамината, които така благородно защитиха своя офицер от метежниците.
Тогава дойде Фид, следван от негъра, който крачеше с олюляваща се походка по палубата и в една ръка стискаше шапката си, а другата се мъчеше неловко да скрие някъде в дрехата си.
— Ти се отличи, момче, ти и твоят сътрапезник…
— Не ми е сътрапезник, ваше високоблагородие, защото е негър — прекъсна го Фид. — Този човек се храни с другите чернокожи, ала от време на време посръбваме заедно.
— Е, тогава ти е приятел, ако предпочиташ да го наричам така.
— Да, да, сър, понякога сме големи приятели, макар че често помежду ни повява хладен ветрец. Гвинея има дяволски противен навик да се налага, а както знае ваше високоблагородие, не винаги е приятно чер да води бял към подветрената страна. Викам му: не може така. Ала иначе е голям добряк, сър, а тъй като на всичко отгоре е и чистокръвен африканец, надявам се, че ще бъдете тъй добър да простите малките му недостатъци.
— Дори и да не бях склонен да му простя — отвърна Корсарят, — смелостта и усърдието, които прояви днес, говорят в негова полза.
— Да, да, сър, той е доста смел, което не винаги мога да кажа за себе си. А като моряк малцина могат да се мерят с него; не е зле ваше високоблагородие да си направи труда да отиде при носа и да види какъв скрипец стъкми на гротщага при неотдавнашното безветрие; сега с него се работи толкова леко, колкото лек е малък грях за съвестта на богаташ.