— И все пак се осмелихте да дойдете тук точно по време, когато след успеха си срещу врага адмиралът се чувствува с развързани ръце да ви преследва с мощни сили.
— Имах причина да постъпя така. Не е толкова лесно да бъдеш командир и да забравиш, че си човек. И ако временно съм занемарил задълженията си като командир заради желанията си като човек, поне засега това никому не е навредило. Може би ми е омръзнало да гоня нехайния испанец и да натиквам бреговата охрана в пристанищата. Нашият живот е изпълнен с вълнения, които обичам; за мен е интересен дори един бунт!
— Аз пък не обичам измяната. Трябва да призная, че в такъв случай се чувствувам като грубиян, чиято дързост се изпарява на тъмно. Докато врагът е пред нас, надявам се, че като всички други ще остана верен на дълга си; но да спя върху барутен погреб не е забавление по вкуса ми.
— Това е от липса на навик! Рискът си е риск, под каквато и форма да се прояви, и човешкият разум така лесно може да се научи да бъде безразличен към тайните машинации, както и към откритата опасност. Ш-шт! Колко пъти удари камбанката — шест или седем?
— Седем. Както виждате, хората все още спят. Щом им дойде часът, ще се събудят по инстинкт.
— Това е добре. Страхувах се, че времето е минало. Да, Уайлдър, аз обичам напрежението, то държи будни сетивата и служи за отдушник на най-добрите страни на човешката природа. Възможно е това да се дължи на своенравния ми дух, но понякога аз намирам наслада дори в насрещния вятър.
— А при безветрие?
— Безветрието може да крие очарование за спокойните души, но при него няма какво да се превъзмогва. Човек не е в състояние да въз-действува на стихиите, но може да им противодействува.
— Да не би да сте се заловили за тоя ваш занаят…
— Защо „ваш“!
— Е, трябваше да кажа „наш“, защото сега и аз станах корсар. Вие сте все още стажант — отвърна другият, който с бързия си ум вече бе изпреварил точката, до която бе стигнал разговорът — и много ми беше приятно, че изпълних желанията ви. Вие умеете да говорите със заобикалки, без да се докосвате до главното, и това ми вдъхва надежда, че ще бъдете възприемлив ученик.
— Но, вярвам, не и каещ се грешник.
— Кой знае, понякога всички изпадаме в слабост, когато виждаме живота такъв, какъвто го описват книжовниците, и се мислим за грешници там, където би трябвало да се наслаждаваме. Аз ви улових така, както рибар хваща пъстърва. Знаех, че можех да се излъжа. Вие, общо взето, оправдахте очакванията ми, макар че искам занапред да не действувате против интересите ми по такъв начин, че да прогонвате дивеча от мрежата ми.
— Кога и как съм правил това? Вие сам признахте…
— … че „Кралска Каролина“ бе управлявана умело и претърпя крушение единствено по волята на провидението; в случая обаче става дума за по-благороден дивеч, а не за такъв, какъвто всеки ястреб може да сграбчи. Нима сте такъв женомразец, че сте готов да изплашите благородната дама и прелестната девойка, намиращи се в момента долу, за да ги лишите от висшето удоволствие да се наслаждават на вашата компания?
— А нима беше предателство желанието ми да спася една жена например от такава участ, каквато бе надвиснала над тях днес? Защото, докато имате власт над този кораб, смятам, че няма никаква опасност дори за тази, която е толкова прекрасна.
— Ей богу, Уайлдър, вие сте напълно прав. По-скоро бих хвърлил със собствената си ръка клечка кибрит в барутния погреб и тя да отлети с цялата си чистота там, откъдето, изглежда, е долетяла, отколкото да причиня зло на тази прекрасна невинна душа.
Нашият авантюрист слушаше жадно тези думи, макар че твърде малко му се нравеше прекалено възторжения език, с който Корсарят се стараеше да изрази благородните си чувства.
— Как разбрахте, че желая да им бъда полезен? — запита той след известно мълчание, което никой от тях, изглежда, не бързаше да прекъсне.
— Вашите думи ви издадоха! Щом ги чух, всичко ми стана ясно.
— Нима сте чули! Значи сам съм признал това, без ни най-малко да подозирам.
Корсарят не отговори, ала сега по усмивката му неговият другар разбра, че е станал жертва на дръзка и напълно успешна маскировка и че старият моряк Боб Блънт, с когото бе разговарял, всъщност е бил самият командир. Държането на Джоръм и непонятното изчезване на скифа сега се изясняваха напълно. Поразен от откритието, че е попаднал в изкусно нагласена клопка, и може би ядосан, че така хитро е бил изигран, Уайлдър обиколи няколко пъти палубата, без да проговори.