— На такъв кораб — проговори Корсарят — са нужни и добри уши, и смело сърце. Не бива да се позволява на негодниците в кубрика да вкусят от плодовете на знанието, иначе ние в каютите ще загинем.
— С опасен занаят сме се заловили — забеляза събеседникът му, неволно издавайки скритите си мисли.
Корсарят премина няколко пъти напред-назад по палубата, преди да отвърне. Когато заговори, гласът му беше толкова мек и тих, че думите му звучаха повече като съвети на грижлив приятел, отколкото като език на човек, който дълго е общувал с такава груба й разюздана пасмина, каквато командуваше.
— Вие сте още на прага на живота, мистър Уайлдър — рече той, — и имате време да изберете пътя, по който ще вървите. Досега не сте били съучастник в нарушение на това, което обществото нарича свои закони, и все още не е късно да заявите, че никога няма да участвувате в подобно деяние. Може да съм бил егоист в желанието си да ви привлека на своя страна, но изпитайте ме и ще се убедите, че макар и често да проявявам себичност, тя не може да вземе, а и не взема дълго връх над разума ми. Кажете само една дума и сте свободен; така ще бъде заличена дори съществуващата малка улика, че сте били член на екипажа ми. Сушата не е далеч — ей там, зад оная ивица гаснеща светлина; и преди да е залязло слънцето утре, вие можете да сте на брега.
— А защо не двамата? Ако този непорядъчен живот не подхожда на мен, той не подхожда и на вас. Ако можех да се надявам…
— Какво искате да кажете? — запита спокойно Корсарят, след като почака, за да се увери, че събеседникът му не се решава да продължи. — Говорете свободно, думите ви ще бъдат чути от приятел.
— Тогава ще разкрия душата си като пред приятел. Вие казвате, че сушата е тук, на запад. Ние с вас, израсли в морето хора, лесно бихме могли да спуснем тази лодка във водата и като се възползваме от тъмнината, дълго преди отсъствието ни да бъде открито, да изчезнем от очите на всеки, който би тръгнал да ни търси.
— А накъде ще насочите лодката?
— Към бреговете на Америка, където на хиляди тайни места ще можем да намерим подслон и спокойствие.
— Мислите ли, че човек, който толкова време е живял като принц сред свитата си, би станал просяк в чужда страна?
— Но вие имате злато. Нима не сме господари тук? Кой би посмял дори да следи какво правим, ако решим сами да се откажем от властта, с която сме облечени? Всичко може да свърши преди още да постъпи нощната вахта.
— Сами! Искате да тръгнем сами?
— Не, не съвсем, мисля, че ще бъде нечестно като мъже да оставим жените в жестоката власт на тия, от които ще избягаме.
— А ще бъде ли честно като мъже да изоставим тия, които разчитат на нашата преданост? Мистър Уайлдър, ще бъде подло, ако приема вашето предложение! Макар че отдавна съм престъпник в очите на света, аз никога не бих изменил на честната си дума! Може да дойде час, когато хората, за които този кораб беше цял свят, ще се разделят; но раздялата трябва да стане открито, доброволно и както подобава на мъже. Знаете ли какво ме привлече в населено от хора място, когато за пръв път се срещнахме в град Бостън?
— Не — отговори Уайлдър с тон на дълбоко разочарование, защото надеждата бе накарала сърцето му да забие по-бързо.
— Ще чуете. Един от непоколебимите ми съратници бе попаднал в ръцете на пазителите на закона. Налагаше се да го спася. Аз не обичах твърде този човек, но той беше по своему честен. Не можех да изоставя жертвата… а и никой друг освен мен не беше в състояние да му помогне да избяга. Със злато и хитрост успях; този човек сега е тук и славослови пред екипажа командира си. Нима мога да пожертвувам доброто си име, спечелено с такъв риск?
— Ще пожертвувате доброто мнение на негодници, за да спечелите репутация сред тия, чиито похвали са чест за вас.
— Какво да кажа. Вие не познавате добре човешката природа, щом едва сега научавате, че човек се гордее дори с лошия си нрав, след като вече си е спечелил слава с него. Пък и аз не съм създаден за живота, който водят вашите подвластни колонисти.
— Сигурно сте роден в метрополията?
— Аз съм просто беден провинциалист, сър, скромен сателит на могъщото слънце. Вие видяхте флаговете ми, мистър Уайлдър, ала между тях липсва само един, да, един, който, ако съществуваше, щеше да бъде моята гордост, моята слава и щях да го браня с най-добрата кръв на сърцето си!
— Не ви разбирам.