— И самото наличие на тези незначителни предмети у мен ви кара да ми приписвате качествата, които споменахте! Ето още една заблуда на нещастните простосмъртни! Привидността е всекидневната одежда на честността. А защо не ми припишете склонността да коленича всяка сутрин и всяка вечер пред тази лъскава джунджурия? — и посочи украсеното с диаманти разпятие, което висеше както винаги до вратата на каютата му.
— Все пак се надявам, че изпитвате известно уважение към тоя, за когото ни напомня това изображение. Във върха на силата и благополучието си човек понякога се отнася с пренебрежение към утешенията, които може да ни дари една сила, стояща над човечеството; но тези, които най-често са се възползвали от тях, им въздават полагаемото им се най-дълбоко уважение.
Гувернантката бе извърнала поглед, ала докато, изказваше тези прости мисли, изпълнена дълбоко с чувството, което изразяваше, тя отново обърна замечтаните си очи към Корсаря. Погледът, който срещна, беше сериозен и замислен като нейния. Вдигайки пръст, с леко, почти недоловимо движение, той докосна ръката й и запита:
— Значи според вас ние сами сме виновни, че душите ни са склонни към грях, на който нямаме сили да противостоим?
— Препъват се само тия, които се опитват да вървят сами по пътя на живота. Нали няма да ви обидя като мъж, ако запитам: никога ли не общувате с бога?
— Това име отдавна не се е чувало на този кораб, госпожо, освен за изказване на ония неприлични шеги и ругатни, които не са така цветисти, когато човек си служи с по-прост език. Но какво повече има у себе си неизвестното божество от това, което човешкото въображение е сметнало за нужно да му припише?
— Рече безумец в сърцето си: „Няма бог“ — отвърна тя с толкова твърд глас, че порази слуха дори на тоя, който отдавна бе свикнал с буйството и величието на своята неспокойна професия. — Препаши сега кръста си като мъж. Аз ще те питам и ти ми обяснявай: де беше ти, когато полагах основите на земята? Кажи, ако знаеш?
Корсарят гледаше объркано пламналото лице на говорещата. Навел глава настрана, той произнесе високо, като че по-скоро даваше израз на мислите си, а не продължаваше разговора:
— Много пъти съм чувал това и все пак го чувствувам като свежестта на родния въздух! Госпожо, повторете тези слова; не променяйте нито сричка, ни най-малката интонация на гласа си, умолявам ви.
Макар и смаяна и дори уплашена от молбата, мисис Уилис я изпълни, като предаде свещения език на вдъхновените писачи с плам, който намираше подкрепа в силата на собствената й вяра.
Събеседникът й я слушаше като омагьосан. Почти цяла минута нито погледът, нито позата му не се промениха: той стоеше пред тая, която така просто и така силно изразяваше величието на бога, неподвижен като мачтата, на която се бе облегнал. Гласът й отдавна бе замрял, когато той пое дълбоко дъх и заговори отново.
— Вие ме накарахте с една крачка да измина целия път на живота си изрече Корсарят. — Не знам защо сърцето ми, обикновено твърдо като желязо, сега бие така неравномерно. Госпожо, вашата малка ръчица е способна да укроти една душа, която толкова често е дръзвала…
Внезапно той се спря, очите му, следвайки собствената му ръка, която неволно бе докоснала ръката на мисис Уилис, се впиха в споменатата от него ръчица и той я заразглежда, сякаш изучаваше някаква реликва. После, въздишайки като пробуден от приятно съновидение, се отвърна, оставяйки фразата недовършена.
— Вие искате музика! — възкликна той възторжено. — Тогава ще има музика, макар че симфонията й ще звучи на гонг!
И докато говореше, своенравният и променчив човек, който се опитахме да опишем, заудря този инструмент така бързо и силно, като че искаше да заглуши със звъна му всякакъв отговор. Макар и дълбоко огорчена, че толкова бързо се бе изплъзнал от влиянието, което отчасти бе придобила над него, и тайно раздразнена от безцеремонността, с която бе сметнал за нужно да обяви отново своята независимост, гувернантката съзнаваше, че е необходимо да скрие своето разочарование.
— Разбира се, това не е хармонията, която очаквах — каза тя, когато оглушителните звуци престанаха да ехтят из кораба, — а и, струва ми се, едва ли ще подпомага съня на тия, които са по-малко опасни в койките си, отколкото когато са будни.
— Не бойте се за тях. Морякът спи непробудно дори когато ухото му е близо до амбразурата, от която реве оръдие, ала го събужда зовът на боцманската свирка. Толкова е свикнал той на звуците на гонга, че те му се струват като звуци на флейта; макар и по-силни и по-резки от обикновено, ако може да се каже така, все пак те не го вълнуват. Виж, ако продължавам да удрям, за него това ще бъде тревога за пожар, а тези три удара са просто музика. Нещо като знак за оркестъра. Нощта е тиха и благоприятна за изкуството им, тъй че нека послушаме известно време тези нежни звуци.