Едва изрече тези думи, и тихи акорди на духови инструменти се чуха отвън, където музикантите вероятно се бяха събрали по някакво предварително нареждане на капитана. Корсарят се усмихна, сякаш ликуваше, че така бързо бе доказал деспотичната, или по-право магическа власт, която притежаваше, и като се тръшна на дивана, се заслуша в последвалия концерт.
Звуците, които се вдигаха сега в нощта и се разливаха нежно и мелодично над водата, биха правили чест и на професионални музиканти. Мелодията беше необикновена и тъжна, може би в пълен унисон със сегашното настроение на човека, за чийто слух беше предназначена. Но изведнъж досегашният й стил се промени, цялата сила на музиката се съсредоточи в по-нежни и още по-тихи звуци, сякаш геният, създал мелодията, изливаше с патос чувствата на душата си. Настроението на Корсаря се менеше според музиката, а когато мелодията беше най-нежна и най-трогателна, той навеждаше глава, сякаш плачеше.
Макар че самите те бяха под влиянието на музиката, мисис Уилис и възпитаницата й гледаха с изумление странно противоречивото същество, в чиито ръце ги бе хвърлила злата съдба. Първата беше изпълнена с възхищение от страшната противоречивост на страстите, на които можеше да бъде способен един и същ човек в такива многообразни и опасни форми; втората пък, съдейки със снизходителността на годините си, беше готова да повярва, че човек, чиито чувства биха могли да бъдат така лесно разпалвани, и то с благороден плам, е по-скоро жертва на обстоятелствата, отколкото създател на своите навици.
— В тази мелодия звучи Италия — каза Корсарят, когато последният акорд заглъхна в ушите му, — нежна, безгрижна, прекрасна простодушна Италия! Никога ли не сте имали щастието, госпожо, да посетите тази страна, така велика със своето минало и така безсилна в сегашното си положение?
Гувернантката не отговори нищо, а на свой ред наведе глава, та събеседниците й помислиха, че и тя е под обаянието на музиката. Най-после, подтикван от някакъв нов променчив порив, Корсарят пристъпи към Гъртруд и обръщайки се към нея с галантност, подобаваща за друга сцена, каза:
— Човек, чиято обикновена реч звучи като музика, не може да няма природни дарби. Пеете ли?
Дори Гъртруд да притежаваше способността, която той й приписваше, гласът й щеше да откаже да се отзове на подканата му. Покланяйки се на комплимента, тя измънка за оправдание няколко думи, които почти не се чуха. Корсарят слушаше внимателно, но не настоя, защото виждаше, че въпросът му е неудобен, и като се обърна, леко и бързо чукна по гонга.
— Родрик — продължи той, когато по стълбата, водеща за каютата долу, се чуха леките стъпки на момчето, — спиш ли?
Отговорът, тих и сподавен, беше, разбира се, отрицателен.
— Лично Аполон е присъствувал при раждането на Родрик, госпожо. Това момче е способно да издава такива звуци, които могат да размекнат и най-коравото моряшко сърце. Хайде, застани до вратата на каютата, добри ми Родрик, и нека музиката съпровожда тихо твоите думи.
Момчето се подчини и настани слабата си фигура в сянката така, че тия, които седяха под по-силната светлина на лампата, да не виждат лицето му.
Тогава инструментите подзеха нежна мелодия, която скоро секна; два пъти я подхващаха, но глас не се чу.
— Думите, Родрик, думите, иначе свирнята на флейтите е трудно разбираема за нас.
Тогава момчето запя със силен, плътен контраалт, ала гласът му трепереше и няколко пъти заплашваше да прекъсне песента. Думите, доколкото можеха да се схванат, бяха следните: