— Баща ми ме прати отрано по море, ваша милост — подзе Фид, след като привърши тези малки приготовления, — защото и той като мен бе прекарал по-голямата част от времето си по вода, отколкото на суша, макар че като прост рибар обикновено не се отдалечаваше много от брега, което в последна сметка не е кой знае колко по-хубаво, отколкото да живееш изцяло там. Така или иначе, когато тръгнах, веднага излязох в открито море и стигнах чак оттатък нос Хорн — това ми беше първият курс, бая път за новак, ала тъй като бях едва осемгодишен…
— Осемгодишен ли! За вас ли става дума? — прекъсна го разочарованата гувернантка.
— Разбира се, госпожо; би могло да се говори и за по-знатни хора, ала трудно може да се намери за тема на разговор човек, който да умее по-добре да вдигне или да прибере корабни платна. Аз започнах разказа си точно откъдето трябва, но тъй като разсъдих, че ваша светлост едва ли ще иска да си губи времето да слуша за баща ми и майка ми, за по-кратко подхванах от времето, когато бях осемгодишен, като пропуснах всички подробности за раждането, името и други неща, които по правило се излагат в обикновено повествование.
— Продължете — подкани го тя, принудена да се примири.
— Мозъкът ми е досущ като кораб, който след малко ще бъде спуснат на вода — подзе отново Фид. — Ако тръгне добре и не направи засечка или не заседне, той заплясква по водата като платно, спуснато в безветрие; но закъса ли нещо, бая зор ще видиш, докато го размърдаш отново. Тъй че, за да раздвижа мислите си и разказът да тръгне гладко, ще трябва да подхвана оттам, откъдето започнах: че баща ми беше рибар и аз заобиколих нос Хорн. Аха, ето на, улових нишката, без възли, намотка след намотка, като добре навито въже; така ще мога лесно да я размотавам по малко, както главният боцман борави с въже. И тъй, както казах, заобиколих нос Хорн и за четири години обходих тамошните острови и морета, които и сега не са по-добре известни, отколкото тогава. След туй през цяла една война служих във флотата на негово величество и получих три рани и толкова отличия, че можех да напълня цял трюм с тях. Точно тогаз се срещнах с Гвинея — чернокожия, милей-ди, който, както виждате, слага нов блок на ъгъла на шкота.
— Аха, значи тогава си попаднал на африканеца — обади се Корсарят.
— Тогава се и запознахме и въпреки че на цвят не е по-бял от гърба на кит, пет пари не давам за това. А след мастър Хари няма друг човек на тоя свят, който да е толкова честен и с когото да ми е така драго да дружа. Е, разбира се, ваша милост, понякога не можеш му излезе наглава, все се перчи със силата си и смята, че няма равен на себе си при свиването на платната с късите въжета и в стъкмяването на марсела, ала нали си е прост чернокож, пък и не бива да придиряме на кусурите на хора, които не са като нас.
— Наистина би било крайно несправедливо.
— Точно така казваше и корабният свещеник на „Брънзуик“! Хубаво е човек да има образование, ваша милост, защото ако няма друга полза от него, то поне го подготвя за боцман и го научава да намери най-късия път до небето. И тъй, както рекох, пет години бяхме с Гвинея колеги и кажи-речи добри приятели, а после се случи така, че в Уест Индия се натъкнахме на нещастните корабокрушенци от разбития кораб.
— Какъв разбит кораб?
— Моля ваша милост да прощава, но аз никога не пипам фокрея, докато не се уверя, че корабът няма да се обърне обратно срещу вятъра. Тъй че преди да ви опиша разбития кораб, ще трябва да преровя мислите си, за да не пропусна нещо, което трябва да се спомене преди всичко друго.
По изражението на събеседницата си Корсарят виждаше с какво нетърпение чака тя да чуе продължението на разказа, което толкова се бавеше, и колко много се страхуваше да не бъде прекъснат. Затова й даде многозначителен знак да остави простодушния моряк да разправя както си знае, защото така най-бързо щяха да стигнат до истината, която и двамата толкова жадуваха да чуят. Оставен да върши каквото си ще, Фид по своеобразния си начин направи накратко необходимия преглед на събитията и след като със задоволство се убеди, че не е пропуснал нищо, свързано според него с повествованието, пристъпи веднага към по-съществената и най-интересна за слушателите му част от разказа си.
— И тъй, както чухте, ваша милост — продължи той, — тогава Гвинея беше на марса, а аз заемах същото място на „Прозерпина“, бързоходен кораб с тридесет и две оръдия, когато между островите и Южна Америка попаднахме на контрабандист; капитанът го плени и ни заповяда да го закараме в някое пристанище, защото беше разумен човек и предполагам, че е изпълнявал заповед. Но от това нищо не излезе, понеже корабът загази: почти на два дена път от подветрената страна на определеното пристанище го връхлетя силен ураган и той потъна. Е, нали беше малко корабче и преди да заспи навеки, му хрумна да легне на едната си страна, та помощник-капитанът, комуто беше поверено, и трима други се търкулнаха от палубата право на морското дъно и, предполагам, оттогава никой нищо не е чул за тях. Тук Гвинея ми направи голяма услуга, защото макар и често дотогава да бяхме делили глад и жажда, за пръв път скочи зад борда, за да не се просмуча със солена вода като риба.