— И хранехте детето, а вие самите гладувахте?
— Не, не стояхме съвсем със скръстени ръце, милейди, а си точехме зъбите с кожата на кучето, макар че, право да си кажа, не беше голям деликатес, и тъй като не ставаше нужда да си губим времето с ядене, размахвахме по-енергично греблата. Така след време стигнахме до един от островите, въпреки че когато се добрахме до първата попаднала ни кухня, нито аз, нито негърът можехме да се похвалим с особена сила или тегло.
— А детето?
— О, то беше много добре; както ни каза впоследствие докторът, оскъдната дажба, на която беше подложено, никак не му навредила.
— Издирихте ли близките му?
— Е, в това отношение, милейди, както можах да се убедя, ние му бяхме най-близки. Нямахме нито карта, нито ориентири, по които да дирим семейството му. Каза, че му викат мастър Хари, от което личи, че е джентълмен по рождение, както може да се убеди всеки, като го гледа; ала нищичко повече не можах да узная нито за роднините му, нито за родината му, но тъй като говореше английски и го намерихме на английски кораб, логично беше да се предположи, че е англичанче.
— Научихте ли името на кораба? — попита Корсарят, който слушаше внимателно и на лицето му ясно се четеше жив интерес.
— Е, що се отнася до това, ваша милост, навсякъде из страната училищата бяха кът, а в Африка, както ви е известно, не може да се получи кой знае какво образование, тъй че дори и името му да не беше под водата, бая щяхме да се озорим, докато го разчетем. Ала на палубата се търкаляше конско ведро, което за късмет се заклещило между помпите и не било отнесено зад борда, та го взехме със себе си. Та на това ведро беше изписано някакво име и когато ми остана свободно време, накарах Гвинея, който има природна дарба за татуиране, да ми го втрие с барут в кожата на ръката — така най-добре могат да се запечатат тия дребни подробности. Ето, ваша милост ще види какво е направил чернокожият.
Като рече това, Фид най-невъзмутимо съблече куртката си и оголи до лакътя едната от мускулестите си ръце, на която все още ясно личеше синият отпечатък. Макар че буквите бяха копирани много грубо, не беше трудно да се прочетат на кожата думите: „Арк от Линхейвън“.
— Значи така сте разполагали с нишка, по която сте можели веднага да издирите роднините на момчето — забеляза Корсарят, след като разчете буквите.
— Но не излезе така, ваша милост. Вярно, взехме детето със себе си на „Прозерпина“ и нашият добър капитан се впусна с всички платна да дири тия хора, но никой нищо не можа да ни каже за кораб с име „Арк от Линхейвън“ и след година или повече се принудихме да зарежем диренето.
— А не можа ли момчето да даде някакви сведения за близките си? — попита гувернантката.
— Съвсем малко, милейди, защото и за себе си знаеше много малко. Затова престанахме изобщо да се занимаваме с този въпрос и аз, Гвинея, капитанът и всички останали се заловихме да учим момчето. От чернокожия и от мен то усвои морското изкуство и може би известни обноски, а мореплаването и латинския — от капитана, който му беше приятел до момента, когато можеше вече да се грижи само за себе си, което стана няколко години по-късно.
— А колко време прекара мистър Уайлдър на военен кораб? — попита Корсарят небрежно и наглед безразлично.
— Достатъчно дълго, за да научи всичко, което може да се научи там — бе уклончивият отговор.
— И предполагам, че е стигнал до офицерски чин?
— Ако не е стигнал, то само кралят е загубил от това. Но какво виждам там, между бакщага и еринсбакщага? Прилича на платно! Или е просто чайка, която пляска с криле, преди да се вдигне?
— Платно на хоризонта! — извика наблюдателят от върха на мачтата.