— Платно на хоризонта! — повториха от мачтите и палубата: блестящият, макар и далечен предмет, бе забелязан едновременно от десетина зорки очи. Корсарят не можеше да не откликне на този многократен възглас, а Фид се възползва от случая, за да слезе от юта с бързина, която показваше, че това прекъсване е добре дошло за него.
Тогава гувернантката също стана и замислена и тъжна, тръгна да се уедини в каютата си.
XXV глава
Днеска ни готвят бой в морето.
Викът „Платно на хоризонта!“ в слабо посещаваното море, където се намираше Корсарят, накара сърцата на хората му да забият по-бързо. Според сметките на екипажа много седмици бяха напълно пропилени от предводителя им в кроене на невероятни и безплодни планове. Те не можеха да проумеят, че злата съдба бе изтръгнала от ръцете им бристолския търговски кораб; техните груби души знаеха едно: че богатата плячка им се е изплъзнала. Без да вникнат в причините за тази загуба, те бяха решили да излеят яда си върху главата на невинния офицер, определен да поеме кораба, който вече смятаха за свой трофей. И ето че сега най-после им се представяше случай да наваксат загубеното. Непознатият кораб щеше да се срещне с тях в част от океана, където едва ли можеше да очаква помощ, а и пиратите разполагаха с достатъчно време, за да се възползват докрай от успеха си. Всеки на кораба, изглежда, разбираше тези предимства, тъй че когато от мачта до рея и от рея до палуба прозвучаха горните думи, те бяха подети като ободрително ехо от петдесет уста, които заповтаряха тоя вик, докато стигна и до най-далечните кътчета на кораба.
Самият Корсар беше извънредно доволен от тази нова възможност да се сдобият с трофей. Той отлично съзнаваше, че е нужно някакво блестящо или поне изгодно начинание, за да укроти растящото буйство на своите хора; а от дълъг опит бе научил, че може да дърпа юздите на дисциплината най-здраво в моменти, когато очевидно най-много се налага да проявява голяма смелост и ненадминато умение.
Ето защо отиде при носа, сред хората си, с лице, което вече не се криеше под маска на сдържаност, й заговори с някои от тях, към които се обърна по име и дори не сметна под достойнството си да ги попита какво мислят за далечния кораб. Когато по този заобиколен начин успя да ги убеди, че прощава неотдавнашните им простъпки, той повика Уайлдър, Генерала и един-двама други от старшите офицери на юта, където всички се приготвиха с помощта на пет-шест отлични далекогледа да извършат по-обстойни и по-точни наблюдения.
Много минути минаха във внимателен оглед. Денят беше безоблачен, вятърът — силен, но не бурен, вълните — дълги, равни и ниски, с една дума — всичко във вечно неспокойния океан се съчетаваше така, че не само помагаше на наблюденията им, но и улесняваше ония по-нататъшни маневри, които с всяка минута ставаха не само все по-вероятни, но и все по-необходими.
— Кораб е! — потвърди Корсарят, сваляйки далекогледа си, за да обяви пръв резултата от своето продължително наблюдение.
— Кораб е! — откликна като ехо Генералът, по чието обветрено лице с усилие се мъчеше да просветне лъч на нещо като задоволство.
— Напълно екипиран кораб! — добави трети, който на свой ред свали далекогледа си и отговори на мрачната усмивка на воина.
— Всички тия високи мачти трябва да се крепят на нещо — продължи капитанът. — Под тях има мощен корпус. Но вие не казвате нищо, мистър Уайлдър! Сигурно смятате, че е…
— Голям кораб — отговори нашият авантюрист, чието мълчание съвсем не значеше, че следи с по-малък интерес обекта на своите наблюдения. — Или далекогледът ме мами, или…
— Или какво, сър?
— Виждам само носа му и долните му платна.
— И вие виждате същото като мен. Това е висок кораб, който плава срещу вятъра с всички възможни платна. И иде насам. Долните му платна се вдигнаха за не повече от пет минути.
— И аз мисля така. Но…
— Но какво, сър? Почти не може да има съмнение, че курсът му е на североизток. Щом е толкова любезен, че иска да ни спести труда да го гоним, няма да бързаме. Нека се приближи. Какво мислите за движението на непознатия, Генерале?
— Не е като на военен кораб, но все пак очарователно! Бомбрамселите им напомнят за златни мини.
— И вие ли, джентълмени, смятате, че горните му платна са като у галеон?
— Не е изключено да е такъв — отвърна един от младшите офицери. — Говори се, че испанците често минавали по този път, за да избягват среща с нас, джентълмените, които плаваме с каперско свидетелство.