— Щастливец е човекът, комуто принадлежи този прекрасен кораб. Мистър Уайлдър, вие също ли виждате въпросните платна?
— Вярно, има нещо, което може да се сметне за нови платна. Изглежда, че първоначално съм ги взел погрешно за сигнални флагове, понеже слънцето ги осветяваше най-силно.
— Значи не ни забелязват и можем спокойно да почакаме известно време, макар че имаме предимството да измерваме непознатия педя по педя, чак до новите платна на бомбрамстенгите!
Корсарят говореше с тон, в който иронията беше странно примесена с подозрение. Той махна нетърпеливо на моряците да напуснат юта. Когато останаха сами, се обърна към офицерите си, застанали в почтително мълчание, и продължи с тон, едновременно сериозен и помирителен.
— Господа — заговори той, — бездействието ни свърши, съдбата най-после ни отваря добра работа. Не мога да се произнеса дали корабът, който виждаме, е точно седемстотин и петдесет тона, но има нещо, което всеки моряк трябва да знае. По добре уравновесените му горни рей, по правилната им нагласа и по форсираните платна, които е вдигнал при тоя вятър, заключавам, че това е военен кораб. Има ли някой, който да е на друго мнение? Мистър Уайлдър, изкажете се!
— Според мен всичките ви доводи са правилни и съм съгласен с вас. Сянката на недоверие, която бе паднала върху челото на Корсаря през време на гореописаната сцена, се разсея малко, когато чу прямото и откровено признание на своя помощник.
— Значи смятате, че той развява боен флаг? Смелият ви отговор ми харесва. Тогава още един въпрос: да се бием ли с него?
На това запитване не беше лесно да се даде категоричен отговор. Всеки офицер се мъчеше да прочете в очите на другарите си тяхното мнение, ала командирът им реши да се обърне към всекиго поотделно.
— Е, Генерале, този въпрос, е тъкмо за умен човек като вас — подхвана той. — Дали да завържем бой с военния кораб, или да разперим криле и да отлетим?
— Моите юнаци не са обучени да отстъпват. Възложете им всякаква друга работа и съм готов да отговарям за тяхното прилежание.
— Но можем ли да рискуваме без причина?
— Испанците често пращат златото си в родината под защитата на корабни оръдия — забеляза един от младшите офицери, който рядко се осмеляваше да се излага на риск, който не му носи съответна облага.
— Можем да изпитаме непознатия; ако на него има и нещо друго освен оръдия, ще се издаде, като откаже да разговаря; ако ли пък е беден, ще се бие свирепо като гладен тигър.
— Има разум в съвета ти, Брейс, ще го вземем предвид. А сега, господа, вървете да си вършите работата. Докато се покаже целият му корпус, ще използваме този половин час да прегледаме такелажа си и да проверим оръдията. Тъй като още не е решено дали да се бием, правете, каквото имате да правите, но така, че да не се забелязва. А веднъж вземе ли се решение, връщане назад няма.
Разпръснаха се, като всеки се приготви да изпълни задачата, съответствуваща конкретно на длъжността, която заемаше на кораба. Уайлдър си тръгна с другите, но му бе даден знак да остане на юта заедно с новия си съюзник.
— Еднообразието на живота ни сега вероятно ще се прекъсне, мистър Уайлдър — подхвана капитанът, като първо се огледа, за да се увери, че са сами. — Аз бях свидетел на вашата храброст и непоколебимост, затова съм уверен, че ако поради някакво нещастие стана неспособен да ръководя съдбата на тия хора, властта ми ще премине в здрави и умели ръце.
— Ако ни сполети такава беда, надявам се, че няма да измамя вашите очаквания.
— Аз ви имам доверие, сър, а когато доблестен човек оказва доверие някому, може да се надява, че няма да злоупотребят с него. Прав ли съм?
— Признавам, че всичко, което говорите, е право.
— Жалко, Уайлдър, че не се познаваме по-отрано. Но каква полза от празни съжаления? Тези ваши приятели имат зорко око, щом толкова бързо забелязаха новите платна!
— Такава наблюдателност е просто присъща на хора като тях. Вие пръв забелязахте по-особените белези, по които се отличава военен кораб.
— И чернокожият с неговите „седемстотин и петдесет тона“. Той беше точен до фут!
— Обикновено невежият е категоричен.
— Много вярно. А сега погледнете непознатия и ми кажете как се движи.
Уайлдър се подчини, зарадван, че се изплъзва от разговор, който го поставяше в неудобно положение. Минаха много минути, преди да свали далекогледа, и през всичкото това време нито думица не се отрони от устата на събеседника му. Ала когато се обърна, за да съобщи резултата от наблюденията си, срещна впит в лицето му поглед, който като че искаше да проникне в душата му. Изчервявайки се силно, сякаш възмутен от проявеното по този начин недоверие, Уайлдър стисна полуразтворените си устни и продължи да мълчи.