— Аха! Аз често върша такива неща, за да бъда оригинален. Оригиналността е признак на ум. Но и аз съм пратен в тези води със специална задача.
— Каква точно? — попита рязко събеседникът му, твърде просто душен, за да прикрие безпокойството в свъсения си поглед.
— Да търся един кораб, благодарение на който сигурно ще се издигна много високо, ако имам щастието да го срещна. По едно време ви помислих за джентълмена, когото диря, и уверявам ви, ако вашите сигнали не бяха така недвусмислени, можеше да се случи нещо сериозно между нас.
— Боже мой, сър, за какъв ме взехте?
— Чисто и просто за прочутия разбойник Червения корсар.
— По дяволите! Нима мислите, капитан Хауард, че е възможно да се срещне по море разбойнически кораб с мощта на „Стрела“! С така подредени платна, с такива яки мачти, с такъв изящен корпус! За чест на вашия кораб, сър надявам се, че тази грешка е допуснал само капитанът!
— Честна дума, Бигнъл, преди да се приближим на такова разстояние, че да можем да разчитаме сигналите ви, най-малко половината от най-добрите ми хора бяха решително против вас. Всъщност вие толкова отдавна бродите из моретата, че „Стрела“ наистина прилича на пиратски кораб. Може да не съзнавате това, но просто като приятел ви уверявам, че е така.
— Щом ми правите честта да смятате кораба ми за пиратски — отвърна старият моряк, сподавяйки яда си с шеговито-ироничен поглед, който промени изражението на устата му така, че на нея се изписа ледена усмивка — сигурно вземате този честен джентълмен тук за самия дявол.
С тези думи командирът на кораба, понесъл такова ужасно оскърбление, насочи вниманието на събеседника си към един трети индивид, който бе влязъл в каютата свободно, като привилегирована личност, но с такава лека, безшумна стъпка, че Корсарят не го чу. Когато живият, неспокоен поглед на мнимия кралски офицер се спря върху този ненадейно появил се човек, той неволно се изправи и в течение на половин минута като че загуби напълно онази възхитителна способност да владее мускулите и нервите си, която му бе служила така добре да играе своята роля. Обаче той загуби самообладание за толкова кратко време, че никой не го забеляза, и с оня вежлив и благовъзпитан вид, който така добре умееше да си придава, с благо и смирено изражение отговори невъзмутимо на поздравленията на този стар човек.
— Съдейки по свещеническото облекло, този джентълмен е вашият капелан, сър — каза гостът, след като размени поклони с непознатия.
— Да, сър. Достоен и честен човек, когото не се срамувам да наричам свой приятел. След като бях лишен от него тридесет години, адмиралът бе така добър да ми го даде за това плаване; и макар че корабът ми не е от най-големите, вярвам, че тук му е така удобно, както и на флагманския кораб. Този джентълмен, отче, е благородният капитан Хауард, командир на кораба на негово величество „Антилопа“. Не е нужно да изтъквам забележителните му качества, тъй като командната длъжност, която заема на своите години, е достатъчно доказателство за тази важна подробност.
Когато погледът на духовника за пръв път падна върху лицето на мнимия потомък на благороден род, в очите му имаше смущение и изненада; но далеч по-поразително и дълготрайно беше смущението на обекта на неговото внимание. Той се поклони смирено и с уважение, от дълга практика станало присъщо на ония, които са свикнали да оказват почит на хора с наследствена титла; но в случая явно не сметна за нужно да добави нещо повече от обичайните приветствени думи. Корсарят се обърна спокойно към своя стар колега и продължи диалога.
— Капитан Бигнъл — подхвана той отново с оная любезност, която така му прилягаше, — мой дълг е след този разговор да последвам вашия пример. Сега ще се върна на кораба си; и ако и двамата сме в тия морета с една и съща задача, както започвам да подозирам, можем спокойно да изработим план за съвместни действия; съответно обогатен с вашия опит, той би могъл да послужи за постигането на нашата обща цел.
Много поласкан от това внимание към годините и ранга му, командирът на „Стрела“ почувствува още по-силен прилив на гостоприемство към своя гост и в любезността си стигна дотам, че го покани да участвува в моряшки обед, който щеше да се състои след около един час същия ден. Гостът учтиво отклони всички предишни предложения, но прие последното; обаче използва самата покана като претекст, че трябва да се върне на кораба си, за да избере от офицерите си такива, които според него са най-достойни да участвуват в проектирания банкет. Като стар и наистина заслужил моряк, въпреки сприхавия си, ръбат характер, Бигнъл бе прекарал дългата си служба в такава немотия и сравнителна неизвестност, че не можеше да не мечтае като всеки човек за отдавна заслуженото с труда му и твърде забавило се служебно повишение. Ето защо, макар и по природа непоколебимо честен, той всячески търсеше начини да постигне тази важна цел. Затова не бива да се учудваме, че сбогуването му с мнимия син на влиятелен сановник при кралския двор беше по-дружелюбно, отколкото посрещането. Той изпрати Корсаря от каютата до палубата с поклон, като поне привидно се стараеше да показва благоразположение. Когато гостът излезе на палубата, той хвърли бързо подозрителен и може би неспокоен поглед към многото лица, струпани около прага; но изражението на очите му стана отново спокойно и все пак малко презрително, за да съответствува на ролята му в комедията, която бе решил да играе. После, като стисна сърдечно ръката на достопочтения, но напълно измамен стар моряк, с полунадменен, полуснизходителен вид Корсарят отдаде чест на подчинените му. Вече се спущаше в лодката си, когато забеляза, че капеланът много разпалено шепне нещо на ухото на капитана. Командирът побърза да повика обратно заминаващия си гост, като го помоли с изненадваща сериозност да му отдели още минутка внимание. И като се остави безропотно двамата да го отведат настрана, Корсарят застана в очакване да чуе какво ще му кажат с хладнокръвие, което при особените обстоятелства в случая правеше чест на железните му нерви.