През краткото време, докато се изпълни това нареждане, Корсарят като че се бореше със задушаващия го гняв. Ала щом вратата на каютата се отвори и Уайлдър застана пред него, и най-проницателният и внимателен наблюдател напразно би търсил следа от силните чувства, които бушуваха в душата му. След като се овладя, веднага съобрази, че най-безцеремонно бе нахълтал в място, обявено от самия него за неприкосновено. Чак сега забеляза свилите се жени и видя ужаса, изписан ясно по лицата им, ала побърза да ги успокои с извинения и обяснения.
— В бързината си да поговоря с един приятел — каза той, — май забравих, че съм домакин на гостенки, които е щастие за мен да приема, макар че изпълнявам задълженията си толкова лошо.
— Спестете си любезностите, сър — произнесе мисис Уилис с достойнство. — За да не чувствуваме толкова болезнено нахълтването ви, молим да се държите тук като домакин.
Най-напред Корсарят покани дамите да седнат; след това, сякаш преценил, че в случая може би е оправдано известно малко отклонение от общоприетия етикет, с учтива усмивка даде знак на помощника си да последва техния пример.
— Майсторите на негово величество са спускали на вода и по-лоши кораби от „Стрела“, Уайлдър — подзе той многозначително, сякаш се надяваше събеседникът му да си обясни сам смисъла, който думите му не изразяваха, — но министрите му можеха да изберат за негов командир по-прозорлив човек.
— Капитан Бигнъл се слави като храбър и честен моряк.
— В такъв случай би трябвало да заслужи тази слава; защото махнеш ли тези две качества, не остава почти нищо. Той ми даде да разбера, че е изпратен специално в тия ширини да търси кораб, за който всички сме чували и добро, и лошо; става дума за „Червеният корсар“.
Мисис Уилис неволно трепна, а Гъртруд улови внезапно гувернантката си за ръката; говорещият сигурно видя това, но нищо в държането му не показа, че е забелязал. Уайлдър също запази похвално самообладание и отговори с такова спокойствие, в което и най-прозорливият наблюдател не би съзрял престореност:
— Той се е заловил с опасна, да не кажем обречена на неуспех задача.
— Може да излезе и едното, и другото. Но все пак много разчита на резултатите.
— Вероятно и той като всички се заблуждава по отношение на характера на човека, когото търси.
— В какъв смисъл се заблуждава?
— Предполага, че ще срещне обикновен пират, груб, алчен, невеж и безпощаден като другите…
— Кои други, сър?
— Исках да кажа — другите от този занаят; но такъв моряк стои с една глава по-високо от подобните нему.
— Тогава да го наричаме с общоприетото название, мистър Уайлдър: корсар. Но не е ли чудно, че толкова опитен моряк е дошъл в такова рядко спохождано море да търси кораб, който би трябвало да действува в по-оживени райони?
— Може да го е проследил през тесните проливи между островите и да е поел по курса, по който е бил забелязан за последен път.
— Да, възможно е — отвърна Корсарят замислено. — Вашият изкусен моряк умее да предугажда вятъра и теченията така, както птица се ориентира във въздуха. И все пак трябва да има за указание поне описанието на кораба.
Въпреки всички усилия Уайлдър сведе очи пред пронизителния поглед на събеседника си.
— Може и това да му е известно — отговори той.
— Може. Всъщност, както подразбрах от самия него, той има агент, който е проникнал в тайните на противника му. Дори открито заяви това и призна, че изгледите за успех зависят от умението и осведомеността на този човек, който несъмнено разполага с някакъв скрит начин да му съобщава това, което научава за действията на хората, сред които служи.
— Каза ли името му?
— Да.
— И то е…
— Хенри… Арк, наричан още Уайлдър!
— Безполезно е да отричам — отсече нашият авантюрист и се изправи с горд вид, с който искаше да прикрие обзелата го неловкост. — Виждам, че познахте какъв съм.
— Коварен предател, сър!
— Капитан Хайдегер, тук вие имате право да си служите с такива оскърбителни епитети.
Корсарят успя с усилие да потисне надигащия се гняв, но лицето му придоби свирепо-презрително изражение.
— Доложете и това на вашите началници — каза той с язвителна насмешка. — Чудовището на моретата, което ограбва безпомощни рибари, опустошава беззащитни брегове и бяга от знамето на крал Джордж така, както змиите се крият в дупките си, щом чуят човешки стъпки, може спокойно да говори това, което мисли, защото разчита на сто и петдесет разбойници и е в безопасност в своята каюта. И навярно понеже знае, че диша въздух, в който се намира една миролюбива и миротворна жена.