— А нима не остана никой, който да запази за потомството името му и спомена за неговите качества? Кажете ми, добри Мъртън, не виждате ли в тази раздяла ръката на провидението? Не трябва ли да приема смирено това като справедливо наказание за моето непокорство пред моя любящ, макар и твърде неотстъпчив родител?
— Никому не е дадено да прозре тайните на справедливата сила, която направлява всичко. Достатъчно ни е, че се научаваме да се прекланяме пред волята на всевишния, без да се съмняваме в неговата справедливост.
— Но — продължи гувернантката с дрезгав глас, който показваше колко силно се бори с изкушението да забрави неговите поучения — не е ли достатъчен един живот? Защо трябваше да бъда лишена от всичко?
— Госпожо, размислете! Стореното е сторено мъдро и, вярвам, за добро.
— Право казвате. Аз ще забравя всички печални събития, но не мога да забравя последиците им за самата мен. А вие, достопочтени и милосърдни Мъртън, къде и как прекарахте времето си след всичко това, за което говорим?
— Аз съм само беден и смирен пастир на пръснато стадо — отговори с въздишка скромният капелан. — Много далечни морета съм пребродил и много странни лица и още по-странни нрави ми бе писано да срещна при скитанията си. Съвсем скоро се върнах от Изтока в полукълбото, където за пръв път вдъхнах въздух, и с позволение на нашите игумени дойдох да прекарам цял месец на кораба на един приятел, с когото се познавам дори по-отдавна, отколкото с вас.
— Да, да, госпожо — обади се славният Бигнъл, малко развълнуван от току-що разигралата се сцена, — близо половин век има, откакто с пастора дружехме като деца, и през време на това плаване често се ровим в стари спомени. Щастлив съм, че такава почтена дама ни удостоява с присъствието си.
— Тази дама е дъщеря на покойния капитан и вдовица на сина на нашия бивш командир, контраадмирал Де Лейси — побърза да вметне свещеникът, сякаш разбираше, че въпреки доброжелателната честност на приятеля му не може да се разчита на неговата дискретност.
— Познавах ги и двамата; те бяха смели хора и истински моряци! Дамата е добре дошла като ваша приятелка, Мъртън, но двойно по-добре дошла е като вдовица и дъщеря на споменатите от вас джентълмени.
— Де Лейси! — прошепна нечий глас на ухото на гувернантката.
— Законът ми дава право да нося това име — добави тази, която ще продължаваме да наричаме с чуждото й име, притискайки дълго и нежно към гърдите си своята разплакана възпитаница. — Булото бе вдигнато внезапно, мила моя, безполезно е да се крие повече. Баща ми беше капитан на флагмански кораб. Дългът често го принуждаваше да ме оставя дълго време в обществото на твоя млад роднина, а той не би допуснал това, ако можеше да предвиди последиците. Но аз знаех колко е горд и беден, затова не посмях да го направя господар на съдбата си, тъй като поради неопитността си смятах, че това, което ме очаква, ще бъде по-лошо дори от гнева му. Този джентълмен ни венча тайно и нашият брак не беше известен нито на баща ми, нито на майка ми. Смъртта…
Гласът на вдовицата секна и тя даде знак на капелана, като че го молеше сам да продължи разказа.
— Мистър Де Лейси и неговият тъст паднаха в един и същ бой само месец след брачната церемония — допълни Мъртън с глух глас. — Дори вие, уважаема госпожо, не знаехте досега печалните подробности на тяхната гибел. Аз бях единственият свидетел на смъртта им, защото в суматохата на боя ми бе поръчано да се погрижа за двамата. Кръвта им се смеси и вашият родител, благославяйки младия герой, несъзнателно благославяше своя зет.
— О! Аз измамих благородната му душа и платих скъпо за това! — възкликна разкаялата се вдовица. — Кажете ми, Мъртън, узна ли той за женитбата ми?
— Не. Мистър Де Лейси издъхна пръв и на гърдите на баща ви, защото той го обичаше като свой син; ала те бяха заети с други мисли, а не с безполезни обяснения.
— Гъртруд — каза гувернантката с глух глас на разкаяние, — за нас, слабия пол, може да има покой само в покорството и щастие само в подчинението.
— Сега всичко е свършено — прошепна разплаканото момиче, — минало и забравено. Аз съм ваша дъщеря — вашата Гъртруд, девойката, която вие възпитахте.
— Хари Арк! — извика Бигнъл, окашляйки се така силно, че се чу чак навън, на палубата, и като улови замаяния си помощник за ръката и го дръпна далеч от разиграващата се около тях сцена, рече: — Какъв дявол те е прихванал, момче! Ти забравяш, че аз все още зная за твоите приключения толкова, колкото министър-председателят на негово величество разбира от мореплаване. Защо те виждам тук, гост на кралски кръстосвач, докато мислех, че играеш ролята на пират? И как така този нехранимайко уж от благородно потекло е попаднал в такова благовъзпитано общество и се е сдобил с такъв прекрасен кораб?