— Капитан Бигнъл — подзе Уайлдър, — аз извърших може би непростим грях, като мълчах толкова дълго, но когато чуете разказа ми, някои обстоятелства сигурно ще ме оправдаят. Корабът, който виждате, е на прочутия Червен корсар; не, заклевам ви във всички добрини, които сте сторили досега за мен, първо ме изслушайте, а после ме съдете, ако желаете.
Думите на Уайлдър и искреното му, мъжествено държане усмириха надигащия се гняв на избухливия стар моряк. Той изслуша сериозно и внимателно краткия, но ясен разказ, който помощникът му побърза да изложи, и още преди да завърши, капитанът вече почти споделяше оная признателност и ония безспорно благородни чувства, които не бяха позволили на младия човек да разобличи коварството на този, който сам се бе отнасял така великодушно към него. От време на време капитанът прекъсваше разказа с остри и, би могло да се каже, професионални възклицания на учудване и възхищение, но, общо взето, успяваше да сдържа нетърпението и чувствата си по твърде нехарактерен за него начин, като се има предвид темпераментът му.
— Това е наистина невероятно! — възкликна той, когато помощникът му свърши. — Много жалко, че толкова честен човек е станал такъв изпечен мошеник. Но, Хари, все пак ние не бива да му позволяваме да се изплъзне; нашата преданост към короната и вярата ни не допускат това. Трябва да завием обратно и да го подгоним; ако с благи думи не го вразумим, не виждам друго средство освен бой.
— Опасявам се, че именно такъв е нашият дълг, сър — отвърна младият човек с въздишка.
— Това е въпрос на етика. Значи бъбривият франт, когото прати при мен, в крайна сметка съвсем не е капитан! Но няма съмнение, по външност и обноски е джентълмен. Уверен съм, че е някой млад безделник от добро семейство, иначе нямаше да играе така успешно ролята на хаймана. Трябва да се стараем да пазим името му в тайна, мистър Арк, за да не злепоставяме приятелите му. Стълбовете на нашата аристокрация, макар и малко напукани и обезобразени, в края на краищата са опора на трона и не ни подобава да показваме на простолюдието тяхната гни-лота.
— Човекът, който посети „Стрела“, беше самият Корсар.
— Ха! Червеният корсар на моя кораб… и то до мен! — провикна се старият моряк с искрен ужас. — Сега, сър, можете да се надсмивате над добродушието ми колкото си щете.
— Не мога да си позволя такава дързост, защото не съм забравил колко съм ви задължен. Заклевам се тържествено, сър, че беше именно той.
— Невероятно! Необикновено… просто чудо! Трябва да призная, че маскировката му беше много изкусна, щом можа да заблуди такъв физиономист. Аз, сър, нито видях рунтави бакенбарди, нито чух груб глас, нито пък забелязах някоя от чудовищните черти, които се приписват обикновено на този човек.
— Всичко това е просто измислица на мълвата. Боя се, сър, че най-страшните и най-опасни наши пороци често се крият под най-приятна външност.
— Но той дори на ръст не е голям, сър.
— Тялото му не е едро, но в него се таи душа на исполин.
— И значи смятате, мистър Арк, че този кораб е същият, който ни нападна през мартенското равноденствие?
— Уверен съм, че е именно той.
— Слушайте, Хари, заради вас съм готов да бъда великодушен към тоя негодник. Веднъж ми се изплъзна, когато в буря загубихме стенгата си, но тук имаме добър попътен вятър, на който може напълно да се разчита, и благоприятно, спокойно море. Тъй че, щом пожелая, той ще бъде в ръцете ми; защото ми се струва, че в края на краищата не възнамерява сериозно да бяга.
— Боя се, че сте прав — отвърна Уайлдър, неволно издавайки с тези думи своето желание.
— Той не може да се бие, защото няма шанс да успее, и тъй като изглежда, че съвсем не е такъв, за какъвто го смятах, ще се опитаме да преговаряме с него. Наемате ли се да му предадете моето предложение? Или пък той може да съжали за своята въздържаност.
— Аз гарантирам за честността му — възкликна разпалено Уайлдър. — Наредете да се даде оръдеен изстрел към подветрената страна. Имайте предвид, сър, всички сигнали да бъдат приятелски — на грот-мачтата ни да се вдигне бяло знаме и аз съм готов на всякакъв риск, само и само да го върна в лоното на обществото.
— Бога ми, момко, това ще бъде истински християнска постъпка — отвърна командирът след кратко размишление — и макар че за успеха си може да не получим благородническа титла тук, на земята, поне ще си осигурим по-добри места горе, на небето.
Веднага щом добросърдечният и като че ли малко склонен към фантазьорство капитан на „Стрела“ и неговият помощник взеха това решение, и двамата се заловиха ревностно да доведат работата до успешен край. Кормилото на кораба бе завъртяно към подветрената страна и когато носът му се обърна срещу вятъра, от подветрената носова амбразура лумна огнен език, който изпрати над вълните обичайния приятелски сигнал, че тия, които направляват движенията му, са готови да преговарят собствениците на намиращия се пред тях кораб. В същия миг на най-високата му мачта се развя малък флаг с чисто бяло поле, а знамето на Англия бе смъкнато от флагщока. В течение на половин минута след тези сигнали цареше тревожна възбуда. Това напрегнато очакване обаче не трая дълго. От кораба на Корсаря се вдигна облак дим, а после до ушите им стигна глухият гърмеж на ответния изстрел. Високо над върховете на мачтите му запърха като крило на гълъб също такова бяло знаме, но на мачтата, където обикновено се вижда флагът, обозначаващ националната принадлежност на военен кръстосвач, нямаше никаква емблема от такъв род.