Макар и да не беше толкова дълбоко пропит от подобно наивно суеверие по този въпрос, колкото по-младшите си колеги, Уайлдър все пак споделяше с цялата си душа повечето от чувствата на моряка. И сега, когато се приближи на такова разстояние, че ясно виждаше кораба, който с право можеше да се нарече бисер на океана, това чувство закипя у него с такава сила, че за миг забрави опасната си мисия.
— Сушете греблата, момчета — заповяда той, давайки знак на хората си да спрат лодката. — Сушете греблата! Виждали ли сте досега, мастър Фид, по-стройни мачти и по-добре стъкмени платна?
— Опитният моряк, който беше първи гребец на лодката, погледна през рамо и като пъхна под бузата си парче тютюн за дъвчене колкото бърсалката, сложена до оръдието му, побърза да отговори.
— Все едно дали е известно някому — подхвана той, — били те честни хора или мошеници, но казах на моряците от бака на „Стрела“ още първите пет минути, след като се озовах между тях, че цял месец могат да киснат в Спитхед, ала няма да видят такива леки и удобни съоръжения, както на този бързоходец. Когато си стегне въжетата, долният му такелаж е строен като талията на Нел Дейл, а блоковете му — кокетни като очи на красивото личице на девойче. Въжетата, които виждате на форбрасблока, се вдянати от ръката на някой си Ричард Фид; скрипецът на гротщага пък е нагласен от Гвинея, а като имате предвид, че е негър, може да се каже, че го е изпипал тип-топ.
— Красив кораб във всяко отношение! — каза Уайлдър с дълбока въздишка. — Гребете, момчета, гребете! Да не мислите, че съм дошъл тук да меря дълбочината на океана?
Гребците се стреснаха от енергичния глас на помощника и след минута лодката застана до борда на кораба. Когато стъпи на палубата, Уайлдър се спря за малко; не смееше да продължи по-нататък под суровите и заплашителни погледи на моряците; но присъствието на самия Корсар, който стоеше на кърмата в типичната си внушително-властна поза, го насърчи да продължи след кратко забавяне, което остана незабелязано. Но точно когато отваряше уста, Корсарят му даде знак да мълчи, докато не се уединят в каютата.
— Подозрението на хората ми е пробудено, мистър Арк — подзе Корсарят, щом останаха насаме, наблягайки умишлено на името, което реши да използва. — Подозрението им се засилва, макар че все още не знаят какво да мислят. Маневрите на двата кораба им се виждат непривични и не липсват гласове, които им шепнат неща, неблагоприятни за вашите интереси. Вие сбъркахте, сър, че се върнахте при нас.
— Аз дойдох по заповед на моя началник и под закрилата на бяло знаме.
— Ние не отбираме твърде от тънкостите на законите на тоя свят и може да изтълкуваме погрешно правата ви във вашата нова роля, но ако носите някакво съобщение, предполагам, че то е адресирано до мен.
— Единствено до вас. Но ние не сме сами, капитан Хайдегер.
— Не обръщайте внимание на момчето: ако пожелая, то може да остане глухо.
— Но аз искам да съобщя само на вас предложенията, които нося.
— Родрик е безчувствен като тази мачта — каза Корсарят спокойно, ала решително.
— Тогава ще говоря на ваша отговорност. Командирът на онзи кораб, упълномощен от нашия височайши господар Джордж Втори, ми възложи да ви обърна внимание на следното. Ако предадете този кораб непокътнат, с товара, въоръжението и боеприпасите му, той ще се съгласи да вземе десетима заложници от екипажа ви, избрани по жребий, и един от офицерите ви, а останалите могат или да постъпят на кралска служба, или да отидат където им видят очите и да си намерят по-достоен и не толкова опасен занаят.
— Това се казва царско великодушие! Значи ще трябва да коленича и да целуна палубата пред нозете на тоя, чиито уста са изрекли такива милостиви слова!
— Аз само ви повтарям думите на моя началник — продължи Уайлдър, като се изчерви. — Освен това, що се отнася до самия вас, той обещава да използва влиянието си, за да ви издействува помилване, при условие че напуснете моретата и престанете да се наричате англичанин.