— Последното вече направих, но може ли да зная защо се проявява такава снизходителност към човек, чието име е толкова отдавна отречено от хората?
— Капитан Бигнъл чу колко великодушно сте се отнесли с един негов офицер и с какво внимание приехте дъщерята и вдовицата на двама бивши братя по оръжие. Той признава, че мълвата не е била достатъчно справедлива към вас.
С огромно усилие Корсарят потисна радостта, озарила лицето му, овладя се и продължи с пълно спокойствие и невъзмутимост.
— Значи е бил заблуден, сър? — подзе той отново, като че да насърчи събеседника си да се доизкаже.
— Той е готов да признае това. Като доложи на съответните инстанции за тази всеобща грешка, ще успее да ви издействува обещаната амнистия за миналите ви дела и се надява да ви осигури по-светло бъдеще.
— И само за да му доставя удоволствие, аз трябва да променя така коренно всичките си навици, да напусна стихията, която е станала за мен насъщна като въздуха, който дишам, и, най-важното, да се откажа от прехвалената привилегия да се наричам англичанин.
— Да. Това сведение за силите ни, което можете да прегледате свободно със собствените си очи, ако желаете, ще ви убеди, че всякаква съпротива е безполезна, и, както смята капитанът, ще ви накара да приемете предложенията му.
— А какво е вашето мнение? — попита Корсарят с особено ударение, като протегна ръка да вземе писменото изложение. — Но моля да ме извините — добави той бързо, като забеляза сериозното изражение на събеседника си, — аз се шегувам в момент, когато е нужна сериозност.
Очите на Корсаря пробягаха бързо по листа, спирайки се веднъж-дваж с известен интерес върху някои пасажи, които, изглежда, привлякоха вниманието му.
— Убедихте ли се най-после в превъзходството ни, което вече ви изтъкнах? — попита Уайлдър, когато оня вдигна очи от листа.
— Убедих се.
— А може ли да ви запитам сега какъв е отговорът ви на предложението?
— Първо ми кажете какво ви подсказва сърцето. Защото тук говори и друго сърце.
— Капитан Хайдегер — подзе Уайлдър разпалено, — няма да се опитвам да крия, че ако зависеше само от мен, това послание щеше да бъде формулирано другояче. Но тъй като още пазя дълбоко спомена за вашето великодушие като човек, който не би принудил и враг да извърши нещо безчестно, аз ви приканвам да се съгласите. Прощавайте, но ще ви кажа следното: при неотдавнашното ни общуване аз се убедих, че дори и вие разбирате, че сегашният ви занаят няма да ви донесе нито славата, към която се стремите, нито удовлетворението, за което всички копнеят, и вие добре съзнавате това.
— Не предполагах, че в лицето на мистър Хенри Уайлдър ще намеря такъв казуист. Имате ли някаква друга молба, сър?
— Никаква — отговори разочарованият и огорчен парламентьор.
— Напротив, напротив, има — обади се тих, но пламенен глас до Корсаря, който като че ли не смееше да произнася високо думите, а предпочиташе да ги шепне. — Той още не е изпълнил и половината от задачата си, ако не е забравил свещения си дълг, което би било непростимо!
— Това момче обича често да си фантазира — намеси се Корсарят с иронична и измъчена усмивка. — Понякога изразява нелепите си мисли, като ги облича в думи.
— Моите мисли не са нелепи — продължи Родрик с по-висок и посмел тон. — Ако ви е скъпо спокойствието и щастието на този човек, не го изоставяйте. Напомнете му за неговото знатно и почтено име, за младостта му, за благородното и добродетелно същество, което така нежно е обичал някога и чиято памет все още тачи. Поговорете му за всичко това, както вие умеете да говорите, и, заклевам се в живота си, ушите му няма да останат глухи, сърцето му няма да остане безчувствено към вашите думи.
— Тоя хлапак е полудял!
— Не съм полудял, ако пък съм полудял, то е от престъпленията и опасностите, заобикалящи хората, които обичам. О, мистър Уайлдър, не го изоставяйте! Откакто сте сред нас, той отново заприлича на онзи, когото познавах някога. Махнете тия сведения за вашата сила, това е грешка, заплахите могат само да му навредят. Убедете го като приятел, но не се надявайте, че ще постигнете нещо като носител на отмъщение. Вие не познавате безстрашието на този човек, иначе нямаше да се опитвате да спрете този неукротим поток. А сега… сега му поговорете; погледът му вече се смекчава.
— То е от съжаление, момче, като вижда как блуждае разсъдъкът ти.