— Слава богу, видяхме сметката на тия разбойници! — възкликна зарадваният Бигнъл. — Три пъти „ура“ за поб…
— Чакайте, сър! — прекъсна го Уайлдър с такава решителност, че пресече преждевременното ликуване на командира си. — Честна дума, работата ни още не е завършена. Вярно, оръдията му мълчат. Но погледнете! Пушекът започва да се разнася. Ако прекратим огъня си, след няколко минути всичко ще се вижда ясно.
Вик от хората на батареите прекъсна думите му, а след това всички се разкрещяха, че пиратите си плюят на петите. Обаче ликуването от това мнимо доказателство за превъзходството им скоро бе жестоко пресечено. Гъстата мъгла, все още надвиснала по странен начин над тях, бе раздрана от ярка, ослепителна светкавица, а след това от небесата трясна такъв гръм, в сравнение с който дори едновременният залп на петдесет оръдия би прозвучал слабо.
— Изтеглете хората от оръдията! — произнесе Бигнъл с тих глас, който беше още по-зловещ поради пресиленото му и неестествено спокойствие. — Изтеглете ги веднага, сър, и свийте платната!
Уайлдър, уплашен повече от близостта и очевидната сила на бурята, отколкото от думите, с които отдавна бе свикнал, незабавно предаде тази спешна заповед. Артилеристите взеха да се оттеглят от батареите си като атлети, които напущат арената, едни — облени в кръв и изнемощели, други — озлобени и ядосани, но всички повече или по-малко възбудени от жестоката сцена, в която току-що бяха участвували. Мнозина сграбчиха тутакси познатите им въжета, а други се изкачиха до облака, все още надвиснал над кораба, и изчезнаха сред такелажа.
— Да рифовам ли, или да прибера платната? — запита Уайлдър, застанал с рупор до устата, готов да даде необходимата команда.
— Почакайте, сър, след още една минута ще разберем какво става. Помощникът се спря, защото скоро забеляза, че булото всеки момент щеше да се вдигне и да разкрие истинското им положение. Най-напред се раздвижи димът, слегнал се върху палубите им под тежестта на атмосферата; после се видя как той се вие около мачтите, а накрая го подхвана силно въздушно течение и го отвя като вихрушка. Сега наистина всичко около тях се виждаше ясно.
Вместо яркото слънце и ясния, син небосвод, които се извисяваха над главите им само преди половин час, небето беше обвито в огромно черно було. Морето, отразяващо същия този зловещ цвят, изглеждаше тъмно и гневно, вълните вече не се вдигаха и спущаха равномерно, а се мятаха насам-натам, сякаш в очакване на стихията, която щеше да им даде насока и сила.
От време на време тук-там по небето проблясваха светкавици, но макар и нарядко, те осветяваха околната мрачна картина с величествена и ослепителна яркост. Съпровождаха ги страшните гръмотевици на тропиците, чрез които — едва ли е светотатство да мислим така — гласът на този, който е сътворил света, всъщност говори на своите създания. Отвред бушуваше свирепа и опасна борба на стихиите. Корабът на Корсаря се носеше леко, тласкан от вятъра, който вече духаше от облака силно, но с прекъсвания, платната му бяха намалени, а екипажът хладнокръвно, ала усърдно поправяше вредите, причинени от битката.
Примерът на съобразителните пирати бе последван, без да се губи нито миг. За щастие „Стрела“ бързо успя да обърне носа си в обратна на вятъра посока и когато започна да се движи по курса, поет от „Делфин“, моряците му се опитаха да привържат за рейте разкъсаните и почти безполезни платна. Но нищо не можеше да им върне скъпоценните минути, загубени сред димния облак. Морето промени цвета си от тъмнозелен на блестящо-бял; след това вятърът зафуча над водата страшно и с неустоима сила.
— По-живо, момчета! — завика самият Бигнъл, подтикван от критичното положение, в което се намираше корабът му, — Свивайте платната, всички до едно, да не оставим на бурята нито едно парцалче! Дявол да го вземе, мистър Уайлдър, този вятър се шегува; размърдайте хората, ободрете ги с няколко думи, сър!
— Прибирайте платната! — крещеше Уайлдър. — Ако е вече късно, сечете ги, прерязвайте ги с нож, късайте ги със зъби… слизайте всички до един, слизайте… слизайте всички, ако ви е скъп животът!
Силният глас на помощника звучеше свръхестествено в ушите на подчинените му. Наскоро той бе преживял катастрофа, подобна на тази, която сега го заплашваше отново, затова в тона му се чувствуваше ужас. Двайсетина души се спуснаха бързо от мачтите, където въздухът им се струваше така осезаем, сякаш можеше да се докосне. А и бягството им, което можеше да се оприличи на полет на птици, стрелнали се към гнездото си, стана точно навреме. Лишени от такелажа си и вече клатещи се от многобройните си пукнатини, претоварените горки мачти не устояха на мощната сила на шквала и една след друга рухнаха върху корпуса, докато най-сетне останаха да стърчат само трите по-здрави, но охлузени и почти безполезни долни мачти. Повечето от моряците, които се бяха намирали горе, успяха да стигнат навреме до палубата, за да бъдат в безопасност, ала някои бяха твърде упорити и все още твърде разпалени от боя, за да се вслушат в предупрежденията. Тези жертви на собственото си упорство се държаха за разбитите останки от мачтите, докато „Стрела“ сред облак пяна се отдалечаваше от мястото, където плуваха, ала накрая далечината погълна и тях, и мъките им.