— Това е ръката божия! — възкликна прегракнало старият Бигнъл, попивайки с очи тази картина на опустошение и гибел. — Помнете ми думите, Хенри Арк: готов съм да се закълна, че не оръдията на пирата ни докараха до това състояние.
Уайлдър не беше твърде склонен да търси такова жалко утешение като командира си, а полагаше всички усилия, доколкото му позволяваха обстоятелствата, да поправи нещастието, макар че в момента то му се струваше непоправимо. Сред воя на бурята и страшния грохот на гръмотевиците, когато въздухът ту светваше от блясък на светкавица, ту ставаше почти непрогледен под тъмното було на пушека и сред страшните следи от боя, които все още димяха зловещо пред очите им, моряците от британския кръстосвач оставаха верни на себе си и на отколешната си слава. Сред бурята се чуваха гласовете на Бигнъл и подчинените му, които крещяха познатите от дълъг опит команди или подканваха хората да изпълнят дълга си. За щастие борбата между стихиите не трая дълго. Скоро шквалът отмина това място, оставяйки пасата да броди по старите си пътища, а морето — по-скоро успокоено, отколкото развълнувано от противодействуващото влияние на вятъра.
Но сега, когато бе минала една опасност, пред очите на моряците от „Стрела“ се изпречи друга, не по-малко страшна, която прикова тяхното внимание.
Всички спомени за минали добрини и всякакви чувства на признателност бяха прогонени от сърцето на Уайлдър, когато усети да се надига у него професионалната гордост и онова честолюбие, което е присъщо на воина, докато гледаше непокътнатите, красиви и стройни мачти на „Делфин“ и съвършения и ненакърнен ред на подвижния му такелаж. Струваше му се, че някаква магия закриля този кораб или че някаква свръхестествена сила го е запазила от яростта на втория ураган. Но след по-трезво, по-безпристрастно размишление бе принуден да признае в душата си, че всичко това се дължеше на бдителността и мъдрата предпазливост на забележителния човек, който, изглежда, направляваше не само движенията, но и съдбата на този кораб.
Нямаше обаче много време да размишлява върху тия превратности на съдбата или да се вайка за превъзходството на врага. Корабът на Корсаря вече бе разперил много от широките си платна и когато го подхвана задухалият отново нормален вятър, започна да се приближава бързо и неумолимо.
— Дявол да го вземе, мистър Арк, днес късметът е на страната на мошениците — каза старият капитан, когато по курса, поет от „Делфин“, разбра, че новото стълкновение е неизбежно. — Наредете на хората да заемат отново местата си и да приготвят оръдията; май пак ще се счепкаме с тия разбойници.
— Съветвам ви да почакате малко — забеляза сериозно Уайлдър, като чу, че командирът му заповяда на хората си да се приготвят да стрелят веднага щом неприятелят се приближи на удобно разстояние. — Умолявам ви да почакате; ние не знаем какви са сегашните му намерения.
— Никой няма да стъпи на палубата на „Стрела“, ако не се подчини на властта на нейния височайш господар — отвърна непреклонният стар моряк. — Дайте им заслуженото, момчета! Разгонете тия разбойници от оръдията им! Нека разберат, че е опасно да се приближават до лъв, дори и да е ранен!
Уайлдър виждаше, че е късно да протестира, защото „Стрела“ отново изпрати бордов залп, способен да провали и най-благородните намерения на Корсаря. Корабът му посрещна железния дъжд в движение и незабавно се отклони от курса си така, че да избегне втори залп. След това видяха, че той се устремява към носа на почти безпомощния кралски кръстосвач, и чуха прегракнал вик — подкана да свалят знамето си.