Със слабо движение на ръката другарят му даде знак да мълчи, а Фид се мъчеше, доколкото може, да разбере какво иска да каже. С леснота, присъща донякъде на характера му, той изтълкува неговите думи в благоприятен за себе си смисъл, както личеше от начина, по който продължи:
— Е, добре, може пък да успеем. Предполагам, че на оня свят настаняват хората по същия ред, както тук, на земята, тъй че в края на краищата ще плаваме пак заедно. Заповедите за отплаване и на двама ни вече са подписани, но ти май ще вдигнеш котва и ще ме изпревариш при попътен вятър, преди тези разбойници да сварят да ме качат на бесилката. Излишно е да ти говоря надълго и нашироко за сигналите, които може да се наложи да си дадем, за да се намерим горе на небето; уверен съм, че няма да забравиш и мастър Хари, защото ще имаш малко предимство — може пръв да се отблъснеш, а аз ще се старая да се движа колкото е възможно по-близо в килватера му, от което ще имам двойна полза: хем ще зная, че съм на прав път, хем няма да те загубя.
— Това се греховни слова, пагубни не само за твоя бъдещ покой, но и за покоя на нещастния ти приятел — прекъсна го свещеникът. — Връх на безумието е да следва офицера си или да разчита на слабите му сили, а не на бога, който във всяко отношение стои по-високо от него. Уповавайте се на друг…
— Да пукна, ако…
— Тихо! — каза Уайлдър. — Чернокожият иска да ми говори.
Сципион бе насочил погледа си към своя офицер и отново правеше немощно усилие да протегне ръка. Уайлдър простря своята така, че негърът да може да я достигне. Тогава умиращият успя да я допре до устните си, а после херкулесовската десница, доскоро така съкрушително размахвана в защита на своя господар, направи конвулсивно движение, вдърви се и падна, макар че очите продължаваха да блестят, вперени с нежност в лицето, което толкова време бе обичал и сред толкова преживени неправди никога не се бе поколебавало да му отвърне с любов и доброта. Тих шепот последва тази сцена, после прозвуча по-силен ропот на недоволство, а накрая се чуха много гласове, които открито мърмореха и се възмущаваха, че отмъщението им толкова се забавя.
— Очистете ги! — кресна зловещ глас от тълпата. — Трупът — в морето, а живите — на бесилката!
— Стойте! — изтръгна се от гърдите на Фид вик с такава яростна сила, че в този миг на необузданост и най-смелите се спряха. — Кой смее да хвърли в морето моряк, когато светлината още не е угаснала в мъртвешките му очи, а последните му думи още звучат в ушите на неговите другари? Ха! Нима ще извадите душата на човек така, както откъсвате щипка на рак? На ви примки и калпави възли! — Като каза това, разяреният марсови скъса въжетата, с които бяха криво-ляво стегнати лактите му, и преди някой да успее да му попречи, с моряшка сръчност бързо привърза към себе си тялото на негъра. — Може ли да се намери сред нескопосаната ви шайка човек, който да умее да нагласи рея или да държи кормилото срещу вятъра по-добре от този негър? Способен ли е някой от вас да се откаже от дажбите си, за да се нахрани по-добре болен другар? Или да изкара две вахти, за да си почине слаб приятел? Покажете ми поне един, който да е стоял непоклатимо под огъня като яка гротмачта, за да ви посоча за пример тоя, пред чиито тленни останки сме изправени. А сега дърпайте въжето и благодарете на бога, че на примката увисват честните, а мошениците още дълго ще стоят на нозете си.
— Дърпайте — откликна Найтингейл, подкрепяйки прегракналия си и зловещ вик с надуване на свирката. — Пратете ги на оня свят!
— Спрете! — възкликна капеланът, успял навреме да улови въжето, преди то да бе извършило смъртоносната си работа. — В името на тоя, от чието милосърдие някой ден може да се нуждаят и най-закоравелите измежду вас, почакайте само една минута! Какво значат тези думи? Правилно ли ги разчитам? „Арк от Линхейвън!“
— Да, да — потвърди Ричард, като разхлаби малко въжето, за да може да говори по-свободно, и прехвърли последното късче тютюн от кутийката в устата си. — Личи, че сте учен човек, щом толкова лесно го разчитате, макар и да е написано от ръка, свикнала да си служи по-добре със свайка, отколкото с перо.
— Но отде са се взели тези думи? Защо това име е изписано така неизличимо на кожата! Търпение, хора, чудовища, демони! Нима ще отнемете на умиращия дори една минута от драгоценното време, което става толкова скъпо на всички ни, когато животът ни напуска?