Главният вход се отвори и на прага застана човек със свещ в ръка. Видът на вратаря обаче никак не беше насърчителен. В него имаше нещо, което не можеше нито да се имитира, нито да се прикрие; то показваше, че е син на океана, а дървеният крак, който служеше за опора на все още правото и яко тяло, свидетелствуваше убедително, че е придобил опит в своята трудна професия с цената на много опасности за живота си. Докато държеше свещта над главата си, за да огледа хората навън, лицето му беше строго, навъсено и малко свирепо. Обаче бързо позна сакатия и безцеремонно го попита за причината, както се изрази, на „такъв нощен шквал“.
— Тук има ранен моряк — отговори жената с толкова треперещ глас, че мигновено трогна сърцето на морския цербер. — Той идва да моли събрат по служба за гостоприемство и подслон през нощта. Искаме да говорим с капитан Хенри де Лейси.
— Тогава сте спуснали лота си тъкмо където трябва, госпожо — отвърна морякът, — както ще потвърди и мастър Пол тук от името на баща си и на добрата лейди, неговата майка; да не забравяме и старата госпожа баба му, която, може да се каже, също не е сладководна риба.
— Точно така — обади се един красив, мъжествен младеж на около седемнайсет години, облечен в униформата на човек, подготвящ се вече за морска служба, който надзърташе любопитно над рамото на стария моряк. — Ще доложа на баща си за вашето посещение, а ти, Ричард, се постарай веднага да намериш подходяща стая за нашите гости.
Тази заповед, дадена с тон на човек, който е свикнал да действува самостоятелно и да говори с авторитет, моментално бе изпълнена. Избраната от Ричард стая беше обичайната гостна в къщата. Тук след няколко минути бе сложена носилката, после носачите бяха освободени и остана само жената с човека в носилката и грубият слуга, който все пак им бе оказал такъв сърдечен прием. Той се залови да почиства свещите и да добавя нови дърва в пламтящото огнище, като се стараеше да поддържа разговора, за да не скучаят гостите през краткия промеждутък до появяването на господарите му. В това време се отвори една вътрешна врата и се показа вече споменатият младеж, който водеше тримата
главни обитатели на къщата.
Пръв влезе едър мъж на средна възраст в неофициална униформа на капитан от флотата на новите Щати. Погледът му беше спокоен, а стъпката — твърда, макар че времето и суровият живот бяха започнали да посребряват косите му. На едната му ръка имаше превръзка през рамо — доказателство, че доскоро бе участвувал във военните действия; на другата се облягаше някаква дама, която, макар и в напреднала възраст, във все още румените бузи и блестящи очи бе запазила следи от зрялата красота на своя пол. Подир тях крачеше трета фигура, също жена, чиято походка не беше толкова гъвкава, но по външност наподобяваше тиха вечер след бурен ден. Тримата поздравиха любезно непознатата, като тактично избягваха всякакъв прибързан намек за причината на посещението й. Сдържаността им явно не беше излишна, защото по очевидното вълнение, което разтърсваше изнемощялото тяло на жената, безсъмнено сломена не само от слабост, но и от мъка, личеше, че непознатата дама има нужда от малко време, за да събере сили и да подреди мислите си.
Тя плака дълго и горчиво, като че беше сама, и не се опита да заговори, докато по-нататъшното мълчание не стана подозрително. На бузите й пламтяха трескави петна. Най-сетне обърса очите си и за пръв път учудените домакини чуха гласа й.
— Това посещение може да ви се стори натрапване — рече тя, — ала този, чиято воля е закон за мен, пожела да го доведа тук.
— Защо? — попита офицерът, забелязвайки, че гласът й вече се задавяше.
— За да умре! — отговори непознатата с дрезгав шепот.
Слушателите й се сепнаха, с което издадоха учудването си;след това джентълменът стана, приближи се до носилката, дръпна внимателно завесата и разкри невидимия й досега обитател пред очите на всички в стаята. В погледа, който срещнаха очите му, все още имаше известно съзнание, макар че смъртта съвсем очевидно вече бе сложила своя печат върху лицето на ранения. Само очите му като че бяха все още на земята, защото, докато всичко друго около тях изглеждаше вече изпаднало в безпомощното безсилие на последните минути от живота на човека, те все още блестяха, умни и светли, може да се каже — почти искрящи.
— Какво бихме могли да направим, за да облекчим страданията ви или да изпълним желанията ви? — попита капитан Де Лейси след дълго и тягостно мълчание, през което всички около носилката съзерцаваха печално тъжната картина на настъпващата смърт.