— Та тя самата каза това.
— А я ми кажете вие — подхвана адвокатът, приближавайки се до другаря си, като че имаше да му разкрива някаква важна тайна по този въпрос, — не забелязахте ли нещо особено, проникновено, странно, трогателно в гласа на тази, която наричаха Уилис?
— А вие забелязахте ли?
— За мен той звучеше като глас на пророчица… шепот на някакво фантастично същество… слова на самата истина! Това беше необикновен, убедителен глас!
— Трябва да призная, че и на мен ми повлия, и то по необясним начин!
— Като някаква магия! — вметна адвокатът, крачейки напред-назад из тясното помещение; от лицето му бе изчезнала всякаква следа от шеговитост и ирония и ги бе заменило сериозно, замислено изражение. Другарят му явно не беше твърде склонен да прекъсне размишленията му, а стоеше облегнат о голите стени, вглъбен в себе си. Най-после адвокатът се отърси от замисления си вид с оная поразителна внезапност, явно така присъща за него, приближи се до един прозорец и като посочи на Уайлдър кораба във външното пристанище, неочаквано запита:
— Нима оня кораб престана да ви интересува?
— Ни най-малко; тъкмо такъв кораб е наслада за очите на моряка!
— Ще се опитате ли да се промъкнете на него?
— В този час? И то сам? Но аз не познавам нито командира му, нито екипажа.
— Има и други часове, пък и моряк не може да не бъде посрещнат радушно от свои колеги.
— Тези роботърговци не винаги обичат да посрещат гости; те имат оръжие и умеят да държат външните хора на разстояние.
— Няма ли във вашата професия пароли, по които да се познае събрат? Например изрази като „поря вълните с хакборда си“ или някоя от дълбокомъдрените фрази, които чухме преди малко?
Уайлдър гледаше внимателно лицето на събеседника си, докато онзи му задаваше тези въпроси — изглежда, размишляваше върху чутото и как да му отговори.
— Защо ме питате за това? — рече той хладно.
— Защото смятам, че с нерешителност никога не се завладява кораб, както и „с плахо сърце никога не се завладява хубавица“. Казвате, че търсите работа; ако бях адмирал, щях да ви назнача за капитан на флагманския си кораб. Когато в съда трябва да разглеждаме някакво дело, предварително опипваме почвата. Но като съвсем непознат може би ви говоря твърде свободно. Обаче не бива да забравяте, че макар това да е съвет на юрист, той ви се дава безплатно.
— И поради необичайното си великодушие заслужава повече доверие?
— За това сам ще съдите — каза непознатият в зелено, много предпазливо стъпи на стълбата и заслиза, докато остана да се вижда само главата му. — Ето, аз буквално поря вълните с хакборда си — подхвърли той, спущайки се заднишком; изглежда, му правеше удоволствие да набляга особено на тези думи. — Сбогом, приятелю; ако не се срещнем пак, съветвам ви никога да не забравяте плъховете в нюпортските развалини.
С тези думи той изчезна и след миг леката му фигура беше вече на земята. Обръщайки се, с възхитително хладнокръвие ритна долната част на стълбата и единственото средство за слизане се търколи на земята. После, поглеждайки смаяния Уайлдър, дружески му кимна, каза повторно „сбогом“ и с бърза стъпка мина под арките.
— Странно, да не кажа нагло поведение — промърмори Уайлдър, който по този начин бе станал пленник сред развалините. След като се убеди, че ако скочи от горе, краката му може да пострадат, младият моряк притича до едно от прозорчетата на постройката, за да наругае вероломния си другар или да се увери, че наистина го е изоставил в това положение.
Но адвокатът беше вече на такова разстояние, че не можеше да го чуе, и докато Уайлдър мислеше какво да прави, той с бърза стъпка бе стигнал до покрайнините на града и скоро изчезна между сградите.
През цялото време, докато се разиграваха гореописаните сцени и се водеше този диалог, Фид и негърът опустошаваха съдържанието на торбичката под стобора, където ги видяхме за последен път. Щом първият утоли глада си, склонността му да поучава се възвърна и точно когато Уайлдър бе оставен сам в кулата, Фид усърдно развиваше пред черноко-жия деликатната тема как да се държи човек в смесено общество.
— И тъй, както виждаш, Гвинея заключи той, — за да се нагаждаш в обществото според вятъра, никога не бива да захвърляш всичко по дяволите и да излизаш от спора с кърмата напред, както постъпи днес. Според мен тоя господинчо Найтингейл се държи по-добре в кръчма, отколкото в буря; и ако видиш, че в спора аз застана под носа му, ти пък завърти кормилото така, че да го удариш в кърмата — тогава ще го приклещим тъй, че ще го направим за срам в очите на околните. Но какъв е тоя писък? Кой готвач коли свинята на съседа си?