— При обикновено плаване аз съм капризен като малко девойче при избора на панделки. Често вдигам по десетина различни в един ден. Много честни търговци, които се отбиват в това пристанище, са разправяли истината за еди-кой си холандец или датчанин, с когото са разговаряли в открито море. При бой също си имам прищевки по отношение на знамената, но особено предпочитам едно.
— А кое е то?
Капитанът задържа за миг ръката си върху свитъка, който бе докоснал, и за известно време погледът му беше толкова напрегнат и проницателен, сякаш четеше в самата душа на посетителя си. После разгърна едноцветно кървавочервено платно без никаква украса и отговори натъртено:
— Ето този флаг.
— Но това е пиратско знаме!
— Да, и то истинско! В такъв вид ми харесва повече от мрачните черни полета с черепи и други детински плашила. То не заплашва никого, само казва: „Такава е цената, за която можеш да ме купиш“. Мистър Уайлдър — добави той и смесицата от ирония и шеговитост, с която бе разговарял досега, се замени с властен тон, — ние с вас се разбираме. Време е всеки да заплава под своето си знаме. Нужно ли е да ви казвам кой съм аз?
— Мисля, че е излишно — рече Уайлдър. — Ако отгатвам правилно тези очебийни знаци, аз стоя пред… пред…
— Червения корсар — довърши събеседникът му, като забеляза, че той се колебае да произнесе страшното име. — Точно така и се надявам, че този разговор е начало на трайно и здраво приятелство. Не знам по каква причина още от първата ни среща ме влече към вас силно и необяснимо любопитство. Може би съм се чувствувал изолиран от света, което е естествено за човек в моето положение; но както и да е, аз ви приемам от все сърце и с разтворени обятия.
Макар още преди това открито признание по всичко да личеше, че на Уайлдър му е ясно на какъв кораб е имал смелостта да се качи, все пак той посрещна откровението с известен смут. Славата на този прочут пират, дързостта и великодушието му, така често съчетани с безчинства и винаги с пълно пренебрежение към смъртта, вероятно се трупаха в съзнанието на нашия по-млад авантюрист и го караха да изпитва онова благоразумно колебание, в което всички ние изпадаме, особено при важни събития, па макар и не чак толкова неочаквани.
— Не сте сбъркали нито относно моята цел, нито относно подозренията ми — отговори той най-после, — защото, трябва да призная, аз дойдох да търся именно този кораб. Приемам да постъпя на него; отсега нататък можете да ме назначите на каквато и да е служба, ако смятате, че на нея ще съумявам най-добре да изпълнявам с чест задълженията си.
— Вие ще бъдете мой пръв помощник. Утре сутринта това ще бъде обявено на шканците. А в случай че умра, ако не съм сгрешил в избора си, вие ще ме заместите. Може да ви се стори странно, че така внезапно ви оказвам доверие. Трябва да призная, че е наистина малко странно; но ние не можем да набираме хората си с биене на барабани по улиците на метрополията, както правят кралските кораби; а и ако разбирам човешкото сърце, безрезервната ми вяра във вашата честност сама по себе си засилва благоразположението ви към мен.
— Така е! — възкликна Уайлдър с внезапно силно чувство. Корсарят се усмихна спокойно и продължи:
— У младите джентълмени на вашите години обикновено душата е като на длан. Но независимо от очевидните ми симпатии към вас, за да уважавате достатъчно началника си за неговата дискретност, трябва да ви кажа, че ние сме се срещали и по-рано. Аз бях осведомен за вашето намерение да ме потърсите и да ми предложите услугите си.
— Не може да бъде — извика Уайлдър. — Нито един човек…
— … не може да бъде сигурен, че тайните му няма да станат известни — прекъсна го другият, — когато има искрено лице като вашето. Само преди двайсет и четири часа вие бяхте в хубавия град Бостън.
— Признавам това, но…
— Скоро ще признаете и останалото. Вие сте проявили твърде голямо любопитство, когато сте разпитвали глупака, който твърдеше, че сме му задигнали и провизиите, и платната. Лъжец и негодник! Да не ми се мярка още веднъж пред очите, че може да получи урок, който ще го научи на честност. Нима си въобразява, че жалък трофей като него би ме накарал да разпъна дори инч платно или да спусна лодка в морето?
— Значи това, което той разправяше, не е вярно? — запита Уайлдър с учудване, което не се и опитваше да скрие.
— Какво говорите! Мигар съм такъв, за какъвто ме представят? Огледайте внимателно чудовището, за да не изпуснете нещо — отвърна Корсарят с глух смях, в който презрението се мъчеше да сподави наранената гордост. — Къде са рогата и копитата? Подушете въздуха: мирише ли на сяра? Но стига за това. Аз научих, че подпитвате тук-там, и лицето ви ми се хареса. С една дума, реших да ви проуча и макар че действува доста предпазливо, все пак успях да се приближа до вас толкова, че постигнах целта си. Вие ми се понравихте, Уайлдър, и се надявам, че ще ми отвърнете със същото.