Ала като забеляза наблизо някаква фигура, която можеше да ги чуе, и знаеше добре, че това е командирът му, човекът почака малко, за да разбере дали е вярно това, което бе чул. Като видя, че капитанът не възразява нищо, той само посочи мястото, където младият помощник ще намери лодката.
— Но моите хора ги няма там! — възкликна Уайлдър, стъписвайки се от учудване тъкмо когато се готвеше да се спусне от борда на кораба.
— Нима негодниците са избягали?
— Сър, нито са избягали, нито са негодници. Те са на този кораб и трябва да ги намерим.
Офицерът почака да види как ще подействуват тези властни думи на човека, който продължаваше да стои в сянката на една мачта. Но тъй като и този път той не възрази нищо, разбра, че трябва да се подчини. Като подхвърли, че ще потърси хората, той тръгна към носовата част на кораба, оставяйки Уайлдър, както си мислеше той, сам на шканците. Последният обаче скоро бе изваден от това заблуждение. Корсарят се приближи спокойно до Уайлдър и му заговори за състоянието на своя кораб, за да разсее мислите на новия си помощник, който крачеше бързо по палубата и явно започваше да изпада в тревожен размисъл.
— Очарователно корабче си имам, мистър Уайлдър — подзе той, — и никога не хвърля нито капка вода зад гротмачтата. Точно такова обича морякът: лесно се управлява и е бързо по море. Наричам го „Делфин“ заради пъргавината, с която пори водата, и може би заради способността да мени така цвета на знамената си. Морякът трябва да нарича кораба си с някакво име, знаете, а аз мразя главорезки названия като „Огнеметни“ и „Кръвожадни“.
— Имате късмет, че сте намерили такъв кораб. По ваша поръчка ли е строен?
— Почти всички кораби под шестстотин тона, които плават до тия колонии, са строени така, че да служат за моите цели — отвърна Корсарят с усмивка, сякаш искаше да обнадежди своя събеседник, като му покаже какви възможности за забогатяване се откриват пред него благодарение ма новото му запознанство. — Този кораб е строен поначало за негово августейшо величество и мисля, че е бил предназначен или за подарък, или за обуздаване на алжирците. Но… но, както виждате, е сменил собственика си и му е отредена малко по-друга участ; а как и защо е станало това е маловажен въпрос, на който сега няма да се спираме. Мисля, че само е спечелил от преминаването си в други ръце. Аз го държах известно време в пристанище, където му направиха някои подобрения, и сега е вече напълно годен за плаване.
— Значи понякога се осмелявате да се приближите до фортове?
— Когато имате свободно време, може би личният ми дневник ще представлява интерес за вас — отвърна капитанът уклончиво. — Надявам се, мистър Уайлдър, че намирате кораба в такова състояние, от което нито един моряк не би се изчервил?
— Красотата и спретнатостта му веднага ми направиха впечатление и ме накараха да го разуча по-добре.
— Сигурно веднага сте забелязали, че се държи на една-единствена котва! — засмя се в отговор капитанът. — Но аз никога не се излагам току-така на риск, дори и да загубя котвените си съоръжения. За силна батарея като моята не би било особено трудно да накара да замлъкне оня така наречен форт; но тогава би могло да ни улучи някое заблудено гюл-ле, ето защо съм готов за незабавно отплаване.
— Сигурно не е твърде приятно да се биете, щом не можете да свалите знамето си, когато стане нужда — каза Уайлдър, като че по-скоро размишляваше, отколкото излагаше гласно мнението си.
— Дъното е винаги под нас — бе лаконичният отговор. — Но мога да ви кажа, че поначало аз се грижа добре за кораба си. Всеки ден го преглеждаме, както се преглеждат копита на състезателен кон, защото често се налага да обуздаваме храбростта си със сдържаност.
— А как и къде го ремонтирате, ако пострада в буря или в бой?
— Хм! Все някак съумяваме да го ремонтираме, сър, и да го спуснем отново на море в сносно състояние.
Той млъкна. Уайлдър забеляза, че все още не му се оказва пълно доверие и също замълча. През време на тази пауза се върна офицерът, следван само от чернокожия. С няколко думи той обясни състоянието на Фид. По всичко личеше, че това не само ядоса младия човек, но и го огорчи дълбоко. Обаче искреността и непринудеността, с които се обърна към Корсаря, за да се извини за постъпката на своя другар, убеди капитана, че Уайлдър не подозира ни най-малка външна намеса за довеждането му до това неприлично състояние.
— Вие много добре знаете какви са моряците, сър — рече той, — и няма да сметнете тази грешка на бедния ми приятел за тежко престъпление. Няма моряк, който да умее по-добре от Дик Фид да нагласи рея или да опъне въже, но трябва да призная, че той стига до крайност, когато е в приятна компания.