— Напълно съм уверен, госпожо, защото със собствените си ръце съм помагал в стъкмяването им.
— Дори на ватерщагите?
— И на ватерщагите, милейди. Ако адмиралът беше жив и се намираше тук, готов съм да се закълна, че щеше да каже за оня кораб: „надежден и добре екипиран“.
Мисис Де Лейси се обърна към Уайлдър с дълбоко достойнство и твърда решителност и каза:
— Значи в паметта ми има малък пропуск, но това не ме учудва, като се вземе предвид, че този, който ме учеше толкова много на занаята си, не е вече тук, за да продължи уроците си. Много сме ви признателни за вашето мнение, сър, но смятаме, че преувеличихте опасността.
— Честна дума, госпожо — прекъсна я Уайлдър, като сложи ръка на сърцето си и наблягаше на всяка своя дума, — аз ви говоря напълно искрено. Продължавам да твърдя, че според мен е много опасно да се пътува с оня кораб, и призовавам бога за свидетел, че казвам това съвсем не от неприязън към неговия командир, към собствениците му или към когото и да било, който има нещо общо с него.
— Не се съмняваме, сър, че сте напълно искрен. Само смятаме, че грешите — отвърна адмиралската вдовица със съчувствена и по възможност снизходителна усмивка. — Във всеки случай сме ви благодарни за вашите добри намерения. Елате, достойни ветеране, ние още няма да се разделим с вас. Почукайте на вратата ми и ще ви пуснат; тогава ще поговорим повече по тия въпроси.
И като се поклони хладно на Уайлдър, тя тръгна през градината, следвана от спътничките си. Походката на мисис Де Лейси беше горда, сякаш съзнаваше цялото си превъзходство, докато мисис Уилис крачеше бавно, като че потънала в размисъл. Гъртруд вървеше до нея, но широкополата шапка, завързана под брадата, скриваше лицето й. На Уайлдър му се стори, че долови тайния, неспокоен поглед, хвърлен от нея към човека, който несъмнено бе пробудил вълнение в чувствителното й сърце, макар че това беше неприятно чувство на тревога. Той постоя, докато изчезнат между храстите. После се обърна, за да излее яда си върху своя събрат-моряк, но видя, че старецът междувременно се е озовал зад вратата, вероятно зарадван от възможността да получи награда за неотдавнашното си ласкателство.
IX глава
Оттук изтича, казвам ти! Видях го,
когато се прехвърли през зида!
Уайлдър се оттегли от бойното поле победен. Случайността или, както беше склонен да го нарече, подлизурството на стария моряк беше развалило малката му хитрост и сега не му оставаше ни най-малък шанс да му се представи отново такава възможност да постигне целта си. В този момент от повествованието няма да описваме подробно чувствата и съображенията, които караха нашия авантюрист да заговорничи против очевидните интереси на ония, с които толкова отскоро се бе свързал; достатъчно е засега да изложим ясно пред читателя самите факти.
Разочарованият млад моряк се връщаше в града с бавна крачка и лошо настроение. Спущайки се от хълма, неведнъж се спираше рязко и по няколко минути стоеше загледан в различните кораби в пристанището. Но при тези чести застоявания с нищо не издаде, че проявява особен интерес към някой от тях. Може би погледът му се задържа по-дълго и с по-голямо внимание върху търговския кораб от Юга, макар че сегиз-тогиз очите му се насочваха с любопитство и дори с безпокойство към всеки плавателен съд, намерил подслон в пристанището.
Настъпило бе обичайното работно време и от всички краища на пристанището започваше да долита шум на трудова дейност. В спокойната утрин се извисяваха песните на моряците с особените им протяжни извивки. Корабът във вътрешното пристанище беше между първите, на които закипя работа — екипажът му явно го подготвяше за предстоящото отпътуване. Едва когато забеляза това раздвижване, Уайлдър като че се отърси напълно от своите мисли и продължи наблюденията си с неотклонно внимание. Той видя моряците, катерещи се по въжетата лениво, в такъв рязък контраст с енергичността им в критични моменти: тук-там по тъмните, масивни рей се мяркаше някоя и друга човешка фигура. След няколко минути формарселът, стегнат здраво над реята, увисна от нея на изящни небрежни гънки. Наблюдателният Уайлдър знаеше добре, че на търговските кораби това е сигнал за отплаване. След още няколко минути долните ъгли на това важно платно бяха притеглени към краищата на съответната рея под него, а после видя как тежката рея се вдигна бавно по мачтата, повличайки след себе си разтварящите се гънки на снежнобялото платно, докато най-после то се опъна отвред и се разпери широко. Леките пориви на вятъра се удряха в тази широка повърхност и пак утихваха; платното ту се издуваше, ту се отпускаше, което показваше, че вятърът още не е достатъчно силен. В този момент приготовленията, изглежда, се прекратиха, сякаш моряците, поканили по този начин вятъра, чакаха да видят дали той ще се отзове на поканата им.