— Значи мислите, че той е офицер… може би в кралската флота.
— Твърде е възможно, макар че наглед това се опровергава от обстоятелството, че сега в пристанището няма никакъв военен кораб. Но необяснимият интерес, който предизвика у мен, съвсем не се дължи на някаква дреболия. Гъртруд, мила моя, на млади години често ми се е случвало да срещам моряци. И когато сега видя моряк, толкова млад и с така одухотворено и мъжествено лице, винаги изпитвам вълнение. Но аз те отегчавам, хайде да говорим за други неща.
— Съвсем не, уважаема госпожо — прекъсна я Гъртруд бързо. — Щом смятате този непознат за джентълмен, значи няма нищо лошо… тоест, струва ми се, не е неприлично… да говорим за него. Но вярно ли е това, в което се мъчеше да ни убеди: че е опасно да пътуваме с кораб, за който чухме толкова хубави неща?
— В държането му имаше странна, необяснима, бих казала, почти дива смесица от ирония и загриженост за нас! Разбира се, понякога той говореше ужасни нелепости, но все пак смятам, че има някаква сериозна причина за това. Гъртруд, ти не познаваш морската терминология като мен и може би не си забелязала, че твоята добра леля от възхищение към професията, която наистина има право да обича, понякога прави…
— Зная… зная, във всеки случай често си мисля това — прекъсна я събеседницата й, с което ясно даваше да се разбере, че не й е приятно да говорят повече на тази тема. — Ала крайно неприлично беше, госпожо, непознат да се подиграва, ако наистина вършеше това с умисъл, с една толкова мила и дребна слабост, ако изобщо това е слабост.
— Имаш право — продължи неотклонно мисис Уилис, — но все пак ми се стори, че той не е от ония празноглавци, на които им прави удоволствие да изтъкват чужди грешки. Може би помниш, Гъртруд, че вчера, когато бяхме при развалините, мисис Де Лейси направи някои забележки, с които изрази възхищението си от един кораб с вдигнати платна?
— Да, да, помня — каза племенницата малко нетърпеливо.
— Един от изразите й беше особено неправилен; знам това, понеже владея морската терминология.
— Отгатнах по погледа ви — отвърна Гъртруд, — но…
— Слушай, мила моя. Разбира се, няма нищо чудно, ако дама направи малка грешка, когато си служи с такава специална терминология; странно е обаче, ако моряк допусне същата грешка, служейки си буквално със същите думи. А именно това правеше младежът, за когото говорим; и още по-чудно е, че старецът се съгласяваше с него, сякаш всичко в думите му беше правилно.
— Може би — каза Гъртруд тихо, — може би са чули, че мисис Де Лейси има слабост към такива разговори. Уверена съм, уважаема госпожо, че след всичко това няма да смятате тоя непознат за джентълмен!
— Нямаше изобщо да мисля повече за него, мила, ако нямах едно особено чувство, което не мога да определя и да си обясня. Как бих искала да го срещна пак!
Думите й бяха прекъснати от слабо възклицание на събеседницата й и в следващия миг предметът на нейните мисли прескочи стената, уж да търси бастуна, който бе паднал в нозете на Гъртруд и предизвикал уплахата й. След като се извини за безпокойството и възвърна загубената си вещ, Уайлдър се обърна полека с намерение да си тръгне, като че нищо не се бе случило. В държането му имаше изящество и деликатност; с които вероятно искаше да убеди по-младата от двете дами, че не е съвсем без претенции за званието, което тя неотдавна му бе отрекла, и несъмнено това й подействува. Лицето на мисис Уилис беше бледо, устните й трепереха, но не от уплаха, защото гласът й прозвуча твърдо, когато каза бързо:
— Почакайте за момент, сър, ако присъствието ви не е нужно другаде. Тази наша среща е толкова необикновена, че бих искала да се възползвам от нея.
Уайлдър се поклони и отново се обърна към дамите, които преди малко се готвеше да напусне като човек, който съзнава, че няма право да се натрапва нито миг повече, отколкото беше необходимо, за да си вземе това, което бе загубил уж от несръчност. Като видя, че желанието й така неочаквано се е изпълнило, мисис Уилис се подвоуми как да постъпи по-нататък.
— Позволих си тази дързост, сър — изрече тя малко смутено, — заради изказаното неотдавна от вас мнение за кораба, който е готов да тръгне по море, щом се появи попътен вятър.
— „Кралска Каролина“ ли? — попита Уайлдър небрежно.
— Мисля, че такова му е името.
— Надявам се, госпожо, че нищо от това, което казах — продължи той бързо, — не е създало у вас предубеждение към този кораб. Готов съм да се закълна, че той е построен от отлични материали, а и ни най-малко не се съмнявам, че го командува много способен човек.