— Не мисля, че поради по-високото му обществено положение трябва да му вярваме повече. Хората често придобиват такива предимства, като злоупотребяват с тях. Боя се, сър — продължи мисис Уилис, обръщайки се към чакащия Уайлдър, — че ако не се изкажете по-откровено, ще бъдем принудени да откажем да ви вярваме и ще изпълним намерението си да използваме „Кралска Каролина“, за да се доберем до Каролините.
— От все сърце съжалявам за решението ви, госпожо.
— Но все още имате възможност да го промените, като говорите по-ясно.
Уайлдър като че размишляваше; един-два пъти устните му помръднаха, сякаш искаше да каже нещо. Мисис Уилис и Гъртруд чакаха с очевиден интерес отговора му; но след дълго мълчание, като че се колебаеше, той ги разочарова, като рече:
— Съжалявам, че не мога да ви обясня по-добре. Може да е просто от неумение. Но още веднъж твърдя, че виждам опасността така ясно, както слънцето на пладне.
— Значи ще останем в неведение, сър — отвърна мисис Уилис с хладен поклон. — Благодаря ви за добрите намерения, но не можете да ни упрекнете, че не се съгласяваме да послушаме съвет, забулен в такава мъглявост. Макар че тук сме у дома си, молим да ни извините за невежливостта, че ще ви напуснем. Време е да тръгваме.
— Уайлдър отвърна на важния поклон на мисис Уилис с не по-малко тържествен, но на дълбокия, кратък реверанс на Гъртруд Грейсън отговори с по-изящен и сърдечен поклон. Той остана неподвижен на мястото, където го бяха оставили, докато не ги видя да влизат във вилата; дори му се стори, че долови плахия, тревожен поглед, който Гъртруд му хвърли, когато леката й фигура изчезна от очите му, сякаш отнесена от вълна. Като се улови с една ръка за стената, младият моряк прескочи и се озова на пътя. Щом нозете му докоснаха земята, от лекото сътресение като че се събуди и видя, че стои на пет-шест крачки от стария моряк, който два пъти вече му бе попречил така грубо да постигне целта, към която толкова жадно се стремеше. Но старецът не му даде време да излее яда си, защото пръв заговори.
— Хайде, братко — подзе той с дружелюбен, доверителен тон, клатейки глава като човек, който иска да покаже на приятеля си, че съзнава какъв номер се е опитал да му скрои, — хайде, братко, стига си вървял на този галс, време е да минеш на друг. Навремето аз също съм бил млад и знам колко е трудно да избягваш дявола, когато е толкова забавно да се плава с него. Но старостта ни представя сметката си, а когато на беден човек му остава да живее малко, започва да мисли, че трябва да пести хитростите си, както трябва да се пести водата на кораб, когато настъпи безветрие, след като със седмици и месеци е била разливана по палубата. Разумът идва с бялата коса и не е лошо човек да прибавя малко от него към другите си оскъдни запаси.
— Аз ти отстъпих подножието на хълма и поех към върха с надежда, че ще се разделим завинаги — отвърна Уайлдър, без дори да удостои с поглед неприятния си събеседник. — Но щом, както изглежда, предпочиташ високото, оставям те да му се наслаждаваш колкото щеш, а аз ще сляза в града.
Ала старецът се повлече подире му, и то с такава походка, че Уайлдър, който сега крачеше бързо, трудно можеше да се отърве от него другояче освен с недостойно бягство. Ядосан и на себе си, и на мъчителя си, той се изкушаваше вече да си послужи с някакво насилие; но самият този опасен порив го накара да се опомни и да продължи пътя си с по-умерена стъпка, решен да превъзмогне чувствата, които би могло да предизвика у него такова жалко същество.
— Вие се понесохте с толкова много платна, млади господине — каза упоритият стар моряк, който продължаваше да върви на една-две крачки зад него, — че се принудих и аз да вдигна всичките си, за да не изоставам от вас. Но сега май се вразумихте и за да стане пътят ни по-я лек, не е зле да завържем малък полезен разговор. Вие едва не накарахте старата дама да повярва, че хубавият кораб „Кралска Каролина“ е Летящият холандец.
— А защо сметнахте за необходимо да я разубеждавате? — попита рязко Уайлдър.
— Че как може човек, който е скитал петдесет години по море, да търпи да клеветят така безогледно дървото и желязото? Доброто име на кораба е толкова скъпо на стария морски вълк, колкото и доброто име на неговата жена или любима.
— Слушай, приятелю, предполагам, че и ти като всички други ядеш и пиеш, за да живееш?
— По малко от първото и доста множко от второто — изкиска се старецът.
— И като повечето моряци се сдобиваш и с двете чрез тежък труд, голям риск и сурови изпитания?