— Кой ли? — прекъсна го старецът, показвайки парите, дадени му неотдавна от Уайлдър, и то така, та да ги видят малцината останали зяпачи и да разберат, че заслужава радушен прием. — Че кой друг освен този джентълмен? Мога да се похваля, че за почтеността ми гарантира ликът на негово августейшо величество, бог да го благослови!
— Бог да го благослови! — откликнаха неколцина от верноподаниците, и то на място, където по-късно се чуваха съвсем други възгласи, а същите тия думи сега биха предизвикали почти такова смайване, макар и не същата тревога, както едно земетресение.
— Бог да го благослови! — повтори Джоръм, отваряйки вратата на едно вътрешно помещение и показвайки пътя на своя клиент. — И всички, които са облагодетелствувани от неговия лик! Влез, стари Боб, ей сега ще докопаш с абордажната си кука половин вол.
Уайлдър, който след отдръпването на тълпата се бе приближил до пътната врата на кръчмата, видя как двамата славни приятели се оттеглиха във вътрешните помещения на заведението и веднага влезе сам в общата зала. Докато обмисляше как да се свърже е новия си съюзник, без да привлече особено внимание към такава странна близост, съдържателят се върна и сам го измъкна от това затруднение. Оглеждайки бързо залата, погледът му се спря на нашия авантюрист. Тогава кръчмарят се приближи до него полуколебливо-полурешително.
— Успяхте ли да намерите кораб, сър? — попита той, сетил се най-после, че сутринта бе разговарял с този непознат. — Май има повече кандидати, отколкото работа, а?
— Може и да не излезе така. Когато се разхождах по хълма, срещнах един стар моряк, който…
— Аха! — прекъсна го кръчмарят, давайки му скришом недвусмислен знак да го последва. — Сигурно ще ви бъде по-удобно, сър, да закусите в друго помещение.
Уайлдър тръгна подир водача си, който го изведе от общата зала през друга врата, а не оттам, откъдето бе въвел предишния гост в заведението си. Младият моряк се учуди, че в случая кръчмарят си придава такава тайнственост. След като го прекара през, един заобиколен коридор, съдържателят в дълбоко мълчание се качи с Уайлдър по една вътрешна стълба до самия таван на сградата. Тук той почука леко на една врата и го покани да влезе глас, толкова плътен и строг, че накара нашия авантюрист да трепне. Когато се озова обаче в една ниска и тясна стаичка, видя там само моряка, когото кръчмарят бе поздравил преди малко като стар познат и го бе назовал с име, напълно съответствуващо на облеклото му — Катранения Боб. Докато Уайлдър се озърташе, учуден много от положението, в което бе поставен, стопанинът излезе и младият моряк се намери сам със своя съучастник. Последният вече се занимаваше с унищожаването на току-що споменатия къс говеждо и се наливаше с някаква течност, която си бе поръчал и явно също беше по вкуса му, макар и приготвена твърде набързо. Старият моряк не даде възможност на посетителя си да размишлява повече, а му направи знак да седне на единствения свободен стол в стаята, продължавайки заниманието си с говеждото филе с такова усърдие, като че изобщо не го бяха прекъсвали.
— Славният Джо Джоръм е винаги в приятелски отношения с месаря си — каза той след такава глътка, която пресуши чашата почти до дъното. — Говеждото му им а такъв вкус и аромат, че може да го помислиш за перка на камбала. Ти си бил из чужди краища, колега, или по-добре да те наричам „сътрапезник“, понеже и двамата сме се закотвили до една и съща мръвка, но сигурно си посещавал и чужди страни?
— Често, иначе какъв моряк щях да бъда?
— Тогава кажи ми откровено бивал ли си в кралство, където могат да се намерят такива лакомства — риба, месо, птици, плодове, — както в чудесната земя Америка, където сме се закотвили сега с теб и където, предполагам, и двамата сме се родили.
— Да вярваме в такова пълно превъзходство значи да отиваме твърде далеч в любовта си към родината — отвърна Уайлдър, който искаше да отклони разговора от действителната си цел, за да има време да подреди мислите си и да се увери, че никой друг не слуша освен човека, когото виждаше пред себе си. — По всеобщо признание Англия ни надминава във всички тия неща.
— Но какви хора говорят така? Разни невежи и дърдорковци. Ала аз, който съм обиколил земята и плавал из много морета, мога да заявя, че всички тези празни самохвалковци лъжат. Ние сме колонии, приятелю, колонии, а колония да заяви на метрополията, че я превъзхожда в това или онова, е такава дързост, както ако морякът Джак каже на началника си, че греши, макар и да знае, че е прав. Аз съм само един беден човек, мистър… С какво име да назовавам ваша милост?