— Тихо, благородни капитане, тихо! — прекъсна го Боб, вдигайки пръст, за да го предупреди да не се пали и да не вдига шум при разговора им. — Не е нужно да събираме около себе си целия екипаж, когато си бъбрим. По каква причина съм загубил благосклонността ти, капитане?
— По каква причина ли, любезни? Не получи ли пари, за да опишеш на дамите кораба така (както каза сам), че да предпочетат да пренощуват в гробища, отколкото да стъпят на борда му?
— Нещо такова наистина имаше между нас, капитане, но ти забравяш едната половина от условията, а аз пренебрегвам другата; излишно е да напомням на такъв опитен мореплавател, че цялото се състои от две половини. Затова не се учудвам, че работата ни не върви.
— Как! Не стига, че изменяш на думата си, но и лъжеш! Кое от задълженията си не съм изпълнил?
— Кое ли? — повтори мнимият рибар, подръпвайки спокойно една въдица, която, както забеляза зоркото око на Уайлдър, беше обилно снабдена накрая с олово, но лишена от такова не по-малко важно приспособление като куката. — Кое ли, капитане? Една съществена подробност: втората гвинея.
— Тя ти се полага, след като си свършиш работата, а не предварително като първата, която ти дадох, за да те подтикна да се заловиш с работата.
— Аха. А пък аз сметнах, че няма да я получа, затова оставих работата недовършена.
— Недовършена, а, негодник такъв! Та ти изобщо не си започвал това, което така тържествено се закле да свършиш.
— На погрешен път си, капитане: все едно да искаш да стигнеш до полюса, а да караш на изток. Аз добросъвестно изпълних половината от задължението си, а трябва да признаеш, получих само половината от възнаграждението.
— Трудно ще докажеш, че си свършил дори и толкова.
— Я да погледнем в корабния дневник. Аз се наех да се изкача на хълма до самото жилище на добрата адмиралска вдовица и там да внеса известни поправки в изказванията си — излишно е да повтаряме какви точно.
— Но не го направи. Напротив, развали всичко, като говори тъкмо обратното.
— Вярно.
— Вярно я, мошеник такъв! Справедливо би било за такова нещо да увиснеш на въжето.
— Цяла словесна буря! Ако корабът ти се лашка като мислите ти, капитане, ще се озориш при пътуването си на юг. Как смяташ: не е ли по-лесно на стар човек като мен да поизлъже, отколкото да се катери по оня висок и стръмен баир? Справедливо погледнато, аз свърших повече от половината работа, като се явих пред доверчивата вдовица, а после реших да се откажа от втората, неплатена половина от възнаграждението и да приема дар от другата страна.
— Подлец! — крясна Уайлдър, почти заслепен от негодувание. — Сега и възрастта ти няма да те спаси. Хей вие там, на носа! Няколко души да се спуснат с малката лодка, сър, и да доведат при мен на борда оня старец в скифа. Колкото и да вика, не му обръщайте внимание; аз имам да уреждам с него стара сметка, а това не може да стане без шум.
Помощникът, към когото бе отправена тази заповед, се отзова веднага: скочи на парапета и оттам видя скифа, който му бе наредено да залови. След по-малко от минута той беше вече в лодката заедно с четирима моряци и заобикаляше носа на кораба, за да се озове от оная страна, където трябваше да свърши работата си. Така нареченият Боб Блънт, замахвайки един-два пъти с греблата си, отдалечи скифа на двайсет-трийсет клафтера от кораба и там се спря, подхилвайки се като човек, който вижда само, че хитростта му е успяла, явно без да се страхува от последиците. Но щом лодката се показа, заработи с яките си ръце и скоро убеди зрителите, че няма тъй лесно да го уловят.
Известно време не беше ясно накъде ще тръгне беглецът, защото непрекъснато се въртеше и описваше внезапно бързи кръгове, затруднявайки и обърквайки напълно своите преследвачи с изкусните си и чевръсти маневри. Но уморен от това развлечение или може би страхувайки се да не изчерпи силите си, които използваше така енергично и сръчно, след малко се стрелна право към „Корсаря“.
Сега започна ожесточена, сериозна гонитба, съпровождана с викове и аплодисменти от повечето зрители-моряци. Известно време резултатът изглеждаше съмнителен; но макар че малката корабна лодка по-изостана, тя започна да настига скифа, постепенно превъзмогвайки съпротивата на водата. След няколко минути обаче скифът се мушна под кърмата на другия кораб и изчезна зад корпуса му, който го закриваше от „Каролина“. Преследвачите веднага се устремиха натам; тогава моряците от „Каролина“ със смях се закатериха по въжетата, за да гледат по-добре отвъд изпречилия се пред очите им чужд кораб.