Този език, разбираем за екипажа на „Каролина“, се посрещаше с особено одобрение, тъй като и най-простият моряк отдавна смяташе, че непознатият, който сега командуваше кораба, се отнася много нехайно към безопасността на „Каролина“, пренебрегвайки твърде самонадеяно признаците за влошаване на времето. Ала подценяваха зорката бдителност на Уайлдър. Наистина той бе карал бристолския търговски кораб по водата със скорост, с каквато не бе се движил никога преди, но самите факти досега говореха в негова полза, защото това, което смятаха за безразсъдство от негова страна, не бе имало никакви лоши последици. Така или иначе, целият кораб закипя в отговор на току-що издадената бърза, внезапна команда. Десетина моряци си подвикваха от различни части на кораба, като всеки се мъчеше да надвие рева на океана; сякаш бе настъпила всеобща, безизходна бъркотия; ала същият властен глас, който така неочаквано ги бе вдигнал на работа, направляваше умело безредните им, макар и енергични усилия.
Уайлдър бе говорил така, за да събуди дремещите и да стресне ленивите. Щом видя, че всички са наскачали, той започна пак да издава команди със спокойствие, което насочваше силите на всеки, и то с нужното според него в случая усърдие. Огромните платна на кораба, които изглеждаха като леки облачета на тъмното, зловещо небе, скоро заплющяха бясно, спущайки се от високите мачти, и след няколко минути корабът остана под въздействието само на по-тежките си и по-надеждни платна. За да се получи това, всеки моряк на кораба напрегна всичките си сили, подчинявайки се на спокойните, но бързи команди на своя командир. После настъпи кратка и напрегната пауза. Всички очи се обърнаха натам, където се забелязваха злокобните признаци, и всеки се мъчеше да разгадае смисъла им с проницателност, съответствуваща на опитността, придобита през време на службата му сред тази коварна стихия, която сега беше негов дом.
Смътните очертания на непознатия кораб се стопиха в потока мъждива светлина, който сега се стелеше по морето като пълзяща мъгла, полупрозрачна, свръхестествена и някак осезаема. Самият океан сякаш предупреждаваше, че предстои бърза и рязка промяна. Вълните вече не образуваха пенести, искрящи гребени, черни водни грамади вдигаха мрачните си върхове на източния хоризонт и престанаха да излъчват характерната си ярка светлина. Вятърът, който доскоро беше толкова силен и дори беснееше с яростта на буря, ставаше равномерен и даже затихваше, като че се страхуваше от по-мощната сила, трупаща се на морския хоризонт по посока на близкия континент. От минута на минута повеите на източния вятър все повече губеха сила, все повече отслабваха и за невероятно кратко време се чу как тежките платна плющят по мачтите. После настъпи ужасяваща, зловеща тишина. В този миг от страшния мрак на океана блесна светкавица и над вълните се понесе тътен, напомнящ внезапен удар на гръм. Моряците се спогледаха уплашено, вцепенени от ужас, като че самото небе ги бе предупредило какво им предстои. Но техният спокоен и по-прозорлив командир бе изтълкувал другояче този знак. Със свити устни и самонадеяността на моряк той промърмори презрително:
— Да не мисли, че спим? Но той сам е попаднал в капана и иска да ни предупреди какво ни очаква! Да не си въобразява, че от нощната вахта насам сме стояли със скръстени ръце?
Уайлдър премина бързо един-два пъти напред-назад по шканците, хвърляйки поглед ту към една, ту към друга страна от небосвода, от черната, почти неподвижна вода, върху която корабът му се поклащаше, към платната; и от мълчаливия, напрегнато очакващ екипаж към смътните очертания на рейте, полюляващи се над главата му подобно на моливи, които чертаят криволинейни, причудливи рисунки върху тъмния фон на струпалите се облаци.
— Завъртете под прав ъгъл рейте на задните мачти! — изкомандува той с глас, който всички на палубата чуха, макар че думите бяха изречени почти шепнешком. Скърцането на блоковете, когато рейте се обръщаха бавно и тежко в желаното положение, засилваше тягостното чувство в момента, звучейки като подготовка за нещо страшно.
— Приберете долните платна! — продължи Уайлдър със същото красноречиво спокойствие. После, поглеждайки отново застрашителния хоризонт, бавно, но натъртено добави: — Свийте ги… свийте ги и двете. Бързо на марсовете да приберете платната! — завика той. — Скатавайте ги бързо, прибирайте ги бързо, момчета, прибирайте ги!