Излязоха заедно от кабинета на яркото есенно слънце. Тъй като си бе уговорил среща с адвокат, който уреждаше въпроса с имението на баща му, Джек тръгна с двамата, които трябваше да хванат влак за града, където беше задържан заподозреният в убийство. Точно когато минаваха по една от най-оживените улици, Джек възкликна. От другата страна на пътя имаше голяма заложна къща и едно момиче излизаше от страничния вход, предназначен за обслужване на ония, които имаха нужда от временни заеми.
— Дявол да го вземе! — прозвуча безстрастният глас на Пар. — Не бях я виждал от две години.
Джек го изгледа облещено.
— Не сте я виждали от две години — изрече той бавно.
— За онази дама ли става дума?
Пар кимна.
— Става дума за Талия Дръмънд каза той спокойно, — която е крадла и съучастница на крадци.
7
Откраднатият идол
Джек го чу и остана смаян.
Той стоеше неподвижен и безмълвен, докато момичето, сякаш не забелязваше, че го наблюдават, спря едно такси и замина.
— Какво търси тя тук, дяволите да я вземат? — рече Пар.
— Крадла и съучастница на крадци — повтори Джек машинално. — Боже мой! Какво правите? — попита той бързо, когато инспекторът стъпи на уличното платно.
— Възнамерявам да установя какво е правила в заложната къща — отговори безстрастният Пар.
— Може да е ходила там, понеже е закъсала за пари. Да си закъсал парично не е престъпление.
Дори докато говореше, Джек разбра слабостта на защитата си.
Талия Дръмънд крадла! Това беше невероятно, невъзможно! И все пак той тръгна покорно подир детектива, когато оня пресичаше пътя; вървеше след него по тъмния коридор към заемната служба и в стаята на управителя, когато един служител донесе предмета, заложен от момичето. Той беше малка златна фигурка на Буда.
— Стори ми се странно — каза управителят, когато Пар се представи. — Поиска само десет лири, а струва не по-малко от сто.
— Какво обяснение даде? — запита Дерик Йейл, който досега бе слушал мълчаливо.
— Каза, че й трябвали пари и че баща й имал няколко такива антикварни предмети, но искала да ги заложи за сума, която ще й позволи да си ги вземе обратно.
— Остави ли адреса си? Какво име ви каза?
— Талия Дръмънд — обади се служителят, живееща на Парк Гейт №29.
Дерик Йейл възкликна:
— Но това е адресът на Фройънт, нали?
Джек много добре знаеше, че е адресът на скъперника Харви Фройънт, и със свито сърце си спомни, че Фройънт имаше хоби да събира такива ориенталски антики. Инспекторът даде разписка за идола и го пъхна в джоба си.
— Ще отидем да поговорим с мистър Фройънт — рече той.
— За бога, нека не вкарваме това момиче в беля — замоли се отчаяно Джек. — Може да е било някакво внезапно изкушение… аз ще уредя работата, ако може да се оправи с пари.
Дерик Йейл гледаше младия човек сериозно, разбиращо.
— Познавате ли мис Дръмънд?
Джек кимна. Беше толкова отчаян, че не можеше да говори. Изпитваше глупаво желание да побегне и да се скрие.
— Няма как — заяви инспектор Пар решително. Сега той беше истински полицейски служител. — Отивам при Фройънт да разбера дали този предмет е бил заложен с негово съгласие.
— Тогава вървете сам — каза Джек ядно.
Той не можеше да си представи да бъде свидетел на опозоряването на момичето. Това беше чудовищно. Когато останаха сами, каза на Йейл, че Пар постъпва подло.
— Тъп, нетактичен глупак! Момичето не би извършило такава долна кражба. Не трябваше да насочвам вниманието му към нея.
— Той пръв я видя — каза Йейл и сложи ръка върху рамото на младия човек. — Джек, струва ми се, че нервите ти са малко разстроени. Защо се интересуваш толкова от мис Дръмънд? Разбира се — добави той внезапно, — трябва да си я виждал много често, когато си бил у дома си. Имението на Фройънт е съседно на вашето, нали?
Джек кимна.
— Ако беше обръщал толкова голямо внимание на унищожаването на Червения кръг, колкото на преследването на това бедно момиче — каза той горчиво, — клетият ми баща щеше да бъде жив днес.
Дерик Йейл направи всичко възможно да го успокои. Заведе го в кантората си и се опита да обърне мислите му в по-приятна насока. Само след четвърт час телефонът иззвъня. Обаждаше се Пар.