Джеймс Сматфорд Бирдмор подхвърли посланието през масата на сина си и се залови да отвори следващото писмо от купчинката, която стоеше до чинията му.
Джек вдигна посланието от пода, където бе паднало, и го разгледа малко навъсено. То беше обикновена двойна затворена пощенска картичка, само че нямаше никакъв адрес. Един голям червен кръг допираше до четирите й краища, явно отпечатан с гумен щемпел, защото мастилото беше разпределено неравномерно. В средата на кръга бяха написани с печатни букви думите:
„Сто хиляди представляват само малка част от състоянието ви. Ще ги платите в банкноти на куриер, който ще пратя в отговор на обявление в «Трибюн» през следващите двайсет и четири часа, в което ще посочите точно удобния ви час. Това е последно предупреждение.“
Нямаше никакъв подпис.
— Е?
Старият Джим Бирдмор погледна над очилата си, очите му се смееха.
— Червеният кръг! — ахна синът му.
Джим Бирдмор се изсмя гръмко на безпокойството в гласа на сина му.
— Да, Червеният кръг вече получих четири такива!
Младият човек се вторачи в него.
— Четири? — повтори той. — Господи! Затова ли Йейл кисне у нас?
Джим Бирдмор се усмихна.
— Това е една от причините — каза той.
— Разбира се, аз знаех, че е детектив, но никак не предполагах…
— Не се тревожи заради този дяволски кръг — прекъсна го баща му малко нетърпеливо. — Те не ме плашат. Фройънт се ужасява, че ще бъде белязан. И това не ме учудва. Ние с него навремето си създадохме доста врагове.
Погрешно бихте помислили Джеймс Бирдмор със суровото му, набръчкано лице и четинеста прошарена брада за дядо на красивия млад мъж, който седеше срещу него. Състоянието на Бирдморовци беше спечелено с големи мъки. То се бе родило от различни мечти и бе започнало с лишенията, опасностите и несгодите на търсаческия живот. Този човек, когото смъртта бе дебнала из безводните равнини на Калахари, който бе ровил в калта на река Ваал за илюзорни диаманти и изчерпал парцела си в Клондайк, бе срещал твърде много действителни опасности, за да се смути особено от заплахата на Червения кръг. В момента смущението се дължеше на една по-осезаема опасност, не за самия него, а за сина му.
— Аз вярвам много в благоразумието ти, Джек — каза той, — затова не се обиждай от това, което ще ти кажа. Никога не съм се месил в развлеченията ти, нито съм се съмнявал в здравомислието ти… но… мислиш ли, че точно сега проявяваш благоразумие?
Джек разбра.
— Мис Дръмънд ли имаш предвид, татко?
Старият човек кимна.
— Зная, че тя е секретарка на Фройънт — каза бащата, — и в това няма нищо лошо. Но въпросът е, Джек, знаеш ли нещо повече за нея?
Младият човек сгъна внимателно салфетката си. Лицето му беше зачервено, а челюстта му — стисната по особен начин, който се стори смешен на Джим.
— Аз я харесвам. Тя е моя приятелка. Никога не съм се любил с нея, ако имаш такова нещо предвид, татко, и мисля, че ако постъпя така, това ще значи край на приятелството ни.
Джим кимна. Той бе казал всичко необходимо и сега взе един по-обемист плик и го огледа с любопитство. Джек забеляза, че на него имаше френски пощенски печати и се запита кой ли е кореспондентът.
Като разкъса плика, старият извади цял куп кореспонденция, между която имаше и друг плик с дебели печати. Прочете надписа отгоре и носът му се сбърчи.
— Охо! — възкликна той и сложи плика на масата неразтворен. Прегледа останалата кореспонденция, после погледна сина си отсреща.
— Никога не се доверявай на мъж или на жена, докато не узнаеш най-лошото за тях — рече той. — Днес ще дойде да ме види един човек, който е порядъчен член на обществото. Миналото му е черно като шапката ми и все пак ще върша работа с него… защото зная най-лошото!
Джек се засмя. По-нататъшният разговор бе прекъснат от пристигането на госта им.
— Добро утро, Йейл… добре ли спахте? — запита старецът. — Позвъни да донесат още кафе, Джек.
Дерик Йейл забавляваше много Джек Бирдмор. Той беше на възраст, когато романтиката привлича с пълна сила и общуването с един най-обикновен детектив би му доставяло удоволствие. Ала обаянието, което обгръщаше Йейл, беше обаянието на свръхестественото. Този човек имаше необикновени, особени качества, които го правеха уникален. Изящното, естетично лице, мрачната тайнственост на очите му, самите движения на дългите му, чувствителни ръце бяха част от неговата уникалност.