— Аз никога не спя — каза той весело, разгръщайки салфетката си. За секунда подържа сребърния пръстен на салфетката между двата си пръста, а Джеймс Бирдмор го гледаше насмешливо. Що се отнася до Джек, огромното му възхищение беше неприкрито.
— Е? — запита старецът.
— Който е пипал последен този плик, е прочел лоша новина — някакъв близък роднина е безнадеждно болен.
Бирдмор кимна.
— Джейн Хигинс беше прислужницата, която сложи масата — каза той. — Тази сутрин тя е получила писмо, с което й се съобщава, че майка й е на смъртно легло.
Джейк ахна.
— И сте усетили това по пръстена на салфетката? — запита той насмешливо. — Отде имате това впечатление, мистър Йейл?
Дерик Йейл поклати глава.
— Не се и опитвам да го обяснявам — каза той спокойно. — Зная само, че щом взех салфетката, почувствувах дълбока, мъчителна тъга. Странно, нали?
— Но как познахте, че се отнася за майка й?
— Долових някак — отговори Йейл почти рязко, — въпрос на дедукция. Имате ли някакви новини, мистър Бирдмор?
Вместо отговор Джим му подаде картичката, която бе получил тая сутрин.
Йейл прочете посланието, после претегли картичката на дланта на бялата си ръка.
— Подадена е от моряк каза той, — човек, който е бил в затвора и наскоро е загубил много пари.
Джим Бирдмор се засмя.
— Които, разбира се, аз няма да възстановя — рече той, ставайки от масата. — Сериозно ли приемате тези предупреждения?
— Приемам ги много сериозно отговори Дерик както винаги спокойно. — Толкова сериозно, че ви съветвам да излизате от тази къща само придружен от мен. Червеният кръг продължи той, спирайки възмутения протест на Бирдмор с характерен жест, признавам, е просташки мелодраматичен в своята дейност, но няма да бъде утешително за вашите наследници, ако узнаят, че сте умрели театрално.
Джим Бирдмор мълча известно време. Синът му гледаше тревожно.
— Защо не отидеш в чужбина, татко? — попита той.
Старецът се обърна рязко към него.
— Да отида в чужбина ли! — изрева той. — Да избягам от една долнопробна банда на Черната ръка? Ще ги пратя аз…!
Той не спомена къде иска да ги прати, ала можеха да се сетят.
3
Момичето, което беше безразлично
Тежко бреме лежеше върху душата на Джек Бирдмор, когато се разхождаше бавно по моравите тази сутрин. Краката му го носеха инстинктивно по посока на малката долина, намираща се на една миля от къщата. Точно през средата й минаваше живият плет, който бележеше границата между именията Бирдмор и Фройънт. Беше прекрасно утро. Бурният вятър и дъжд, който се бе разразил над местността предишната нощ, бе преминал и светът лежеше окъпан в жълтеникава слънчева светлина. Далеч отвъд маслиненозеления гъсталак, който покриваше хълма Пентън, той съзря голямата бяла къща на Харви Фройънт. Дали тя ще посмее да излезе, когато земята е толкова подгизнала, а тревата мокра от дъжда, запита се той?
Спря се до един голям бряст на края на долината и хвърли тревожен поглед по дължината на занемарения жив плет. Очите му се спряха на една малка лятна къщичка, построена от бившите собственици на Тауър Хаус. Харви Фройънт, който не обичаше усамотението, никога не би позволил такава разточителност.
Никой не се виждаше и сърцето му се сви. След десетминутен вървеж той стигна до отвора, който бе направил в живия плет, и се провря през него. Момичето, което седеше в малката къщичка, сигурно бе чуло въздишката му на облекчение.
То се огледа, после стана с явна неохота.
Беше необикновено красиво с русата си коса и идеалната си кожа, но когато пристъпи бавно към него, в очите му нямаше радост.
— Добро утро каза момичето студено.
— Добро утро. Талия — отвърна той, а тя отново се навъси.
— По-добре да не беше идвал — рече тя и Джек Бирдмор разбра, че момичето говореше искрено. Държането му към него го озадачаваше и безпокоеше. Защото обикновено беше засмяно и жизнено. Веднъж я бе видял да гони заек и гледаше като омагьосан фигурата на тази смееща се Диана, докато тичаше с малките си нозе по полето подир животното. Бе я чувал и да пее и в гласа й трептеше жизнерадост, но я бе виждал и толкова потисната и унила, че се страхуваше да не би да е болна.
— Защо си винаги толкова студена и официална с мен? — промърмори той.
За секунда на ъгълчето на устата й се мярна бегла усмивка.
— Защото съм чела книги — отвърна тя сериозно, — а бедните секретарки, които не се държат студено и официално с милионерските синове, обикновено свършват зле!