Бяхме в Кар и не можехме да повярваме. Колонистите от първата стотица плачеха. Сигурно той е бил единственият, когото всички харесваха. Ако повечето от тях бяха убити, поне половината от останалите щяха да викат „ура“. Аркадий бе загубил ума си, плака с часове. Това беше много страшно, защото никак не му приличаше. Надя се опитваше да го успокои, казваше — „Всичко е наред, всичко е наред“, но Аркадий продължаваше да повтаря — „Не е наред, не е!“ Ревеше като ураган, хвърляше различни неща, падаше отново в ръцете на Надя. Дори и Надя се уплаши. Беше пребледняла, когато той изтича до стаята си и се върна с една от онези кутии, чрез които може да взривиш нещо, отдалечено на голямо разстояние от теб. Когато й обясни какво представлява предметът, Надя наистина се вбеси и каза: „Защо ще правиш такова нещо?“ Аркадий плачеше и крещеше: „Какво искаш да кажеш с думата «защо»? Затова, което току-що се случи с Джон. Те го убиха, убиха го! Кой знае кой от нас ще бъде следващият! Ще избият всички ни, ако им се удаде удобен случай!“ Надя се опитваше да върне взривното устройство, той беше много разстроен, караше я да го задържи, казваше: „Моля те, Надя, моля те, просто за всеки случай, за всеки случай, моля те.“ Накрая тя задържа кутийката с устройството, само за да го успокои. Никога не бях виждал подобно нещо.
Ние бяхме в Андърхил. Захранването с ток прекъсна и когато се възобнови, всички растения във фермата бяха замръзнали. Лампите блеснаха, топлината се завърна и растенията започнаха да увяхват. Всички стояхме заедно и си разказвахме разни истории за него. Аз си спомних как беше, когато той за пръв път докосна повърхността на Марс, отдавна, през двадесетте години. Мнозина си спомниха. Тогава бях дете, но си спомням как всички се разсмяха при първите му думи. Самият аз помислих, че е много смешно, ала си спомням — всички възрастни също се смееха, превиваха се от смях, като че някой ги гъделичкаше. Мисля си, че в този момент всички се влюбиха в него. Искам да кажа, как може да не харесаш някой, който е първия човек, стъпил на друга планета — просто излиза и казва: „Е, значи вече сме тук“. Беше невъзможно да не го харесаш.
О, не зная. Веднъж го видях как удари един мъж. Беше във влака за Бъроуз. Седеше в нашето купе и очевидно бе пийнал. С нас беше и оная жена — с някаква ужасна деформация — голям нос, въобще без брадичка. Когато тя отиде до тоалетната, някакъв човек каза: „Боже мой, майка й на тази много се е потрудила, докато я роди толкова грозна“. Буун скочи и бам! — събори мъжа на седалката и заяви: „Не съществува такова нещо като грозна жена“.
Така мислеше той.
Така мислеше, ето защо всяка нощ спеше с различна жена, без да го е грижа как изглежда. Нито на колко са години. Трябваше да изприказва много приказки за оправдание, когато го завариха с едно петнадесетгодишно момиче. Не мисля, че Тойтовна е чувала за това, защото щеше да го кастрира, а и стотици други жени щяха да пожелаят да го сторят. Обичаше да прави секс в двуместен безмоторен самолет, с жената легнала върху него, докато пилотира.
О, Боже, веднъж го видях как измъкна безмоторен самолет от течение, насочено към повърхността, което щеше да убие всеки друг на негово място. Газовете се движеха в отвесна посока и щяха да разкъсат самолета на части, ако се опиташе да им се противопостави, но той просто се спусна по течението и самолетът взе да пада с хиляда метра в секунда — скорост, която надвишаваше три или четири пъти граничната. И тъкмо, когато щеше да се удари в повърхността, той го отдръпна встрани. После самолетът изгуби скорост, разтърси се и накрая Буун го приземи след около двадесетина метра. Като излезе от кабината, от носа и ушите му течеше кръв. Беше най-добрият пилот на Марс. Можеше да лети като ангел. По дяволите, всички от първата стотица щели да загинат, ако не ги бил извел в орбита около Марс. Така съм чувал.
Имаше и хора, които го мразеха. При това напълно основателно. Именно той спря построяването на джамия на Фобос. Можеше да бъде жесток. Никога не съм срещал по-високомерен човек от него.
Бяхме на Олимпус Монс и цялото небе потъмня.
Франк Чалмърс взе душ, облече се и бързо слезе до столовата. Току-що се бе зазорило. Слънчевите лъчи обливаха Изидис с плъзгаща се хоризонтално бронзовочервена светлина, високо в небето на изток перестите облаци приличаха на медни стружки.