После Чалмърс се върна на конферентната маса и продължи в духа, в който бе работил по-рано. Разходката по моста, както бяха започнали да я наричат някои (други я кръстиха „Размърдването на Чалмърс“), бе прекъснала безизходицата. Шести февруари 2057 година беше паметна дата в историята на дипломацията. Сега всичко се свеждаше до това, всяка нация да получи дял. Трябваше да определят конкретните цифри. Докато този процес набираше скорост, Чалмърс разговаряше с всички наблюдатели от първата стотица, успокояваше ги, коригираше мненията им. Оказа се, че Сакс е недоволен от него — той смяташе, че ако тръстовете прекъснат инвестициите си, проектът по преобразуването на планетата ще се забави значително. Ан също бе разочарована от Франк, защото един нов договор, основан на новоприетите промени, даваше карт бланш както на допълнителните инвестиции, така и на притока от нови емигранти. Тя и Обединението на Червените се надяваха да постигнат за Марс статус на световен парк. Такава пълна липса на връзка с действителността го вбесяваше.
— Току-що ви спасих от 50 милиона китайски емигранти — изкрещя й той. — А ти ми се оплакваш, че не съм успял да изпратя всички хора от Марс обратно на Земята.
Но Мая сега — Мая беше доволна от него. Усещаше как погледът й го докосва, докато говореше по време на публични срещи. Тя беше изпълнена с възхищение заради разходката по моста. Започна да се присъединява към него всяка вечер в часа за коктейли; приближаваше се, когато първата вълна от критици и молители се отдръпнеше и оставаше редом с него, докато продължаваха вторият и третият щурм. Облекчаваше неудобните положения със смеха си и от време на време го измъкваше от обръча, напомняйки му, че е време да се нахранят.
Една вечер тя стоя край него по време на целия коктейл. Двамата гледаха заедно с всички останали новините от Земята за събитията през деня. После си тръгнаха заедно, нахраниха се, разходиха се по широките, затревени булеварди и накрая стигнаха до стаята на Франк в долната част на града. Мая влезе вътре с него. Без обяснения и коментари, което беше напълно в нейния стил. Като че винаги бе правила така. Беше в стаята му, после в прегръдките му, притиснала тялото си до неговото. Легнаха на леглото му и тя го целуна. Шокът беше толкова силен, че Франк престана да чувства тялото си. Плътта му се бе превърнала в каучук. Това започна да го тревожи, ала самото й присъствие разби изумлението, тялото й заговори на неговото и изведнъж отново можеше да я почувства — усещанията се върнаха в съществото му и той им отговори с животинско нетърпение. Отдавна не му се беше случвало така.
След това тя се разходи из стаята, метнала върху раменете си бял чаршаф като пелерина. Отиде да си налее вода.
— Харесва ми начина, по който убеждаваш онези хора — заговори Мая, обърната с гръб към него. Отпи от чашата, погледна през рамо с нежната си, позната до болка усмивка. Погледът й беше открит, както винаги и изглеждаше толкова проницателен, като лъчи, които проникваха навсякъде в съществото му. Почувства се не само гол, но и незащитен. Зави се с чаршафа до кръста и усети, че е издал мислите си. Тя сигурно щеше да види как въздухът се превръща в ледена вода в дробовете му, как стомахът му се свива, а краката премръзват. Примигна и отговори на усмивката й. Знаеше, че неговата усмивка е бледа и изкривена, ала усещането, че лицето му е като корава маска над истинската му плът, го успокояваше. Никой не беше в състояние да разчете с точност емоциите по израза на лицето — това просто беше лъжа, фалшива връзка между нещата, както при предсказването на бъдещето по дланта на човека или в астрологията. Следователно нищо не го заплашваше.
Но след тази нощ тя започна да прекарва много време с него — и насаме, и сред хората. Придружаваше го по време на приемите, давани всяка вечер от представителите на различните нации; сядаше до него на много от общите официални вечери; възразяваше му в разгорещени разговори, след като бяха гледали лошите новини от Земята. Вечер отиваше в стаята му и дори нещо, което го тревожеше още повече; завеждаше го в своята.
През цялото време не споменаваше нищо за това какво иска от него. Франк можеше единствено да заключи — тя знае, че не е необходимо да приказва за това. Той щеше да научи какво желае Мая, щеше да направи всичко възможно, за да й го даде, без тя дори да произнесе и дума по този въпрос. Естествено — беше невъзможно тя да прави всичко това без някаква цел. Природата на властта беше такава — когато човек я имаше, никой не оставаше просто така приятел или просто любовница. Те неизбежно щяха да поискат неща, които той можеше да им даде — ако не друго, то поне престиж, че поддържат дружба с овластените. Престиж, който не беше необходим на Мая, ала тя знаеше какво иска. А в края на краищата нима той не го правеше? Вбесяваше огромна част от хората, които осигуряваха властта му, подписвайки договор, задоволяващ само шепа местни жители. Да, тя измъкваше онова, което искаше. И то без да произнесе нито дума, без да направи някакъв намек. Не работеше нищо друго, освен, че го хвалеше и демонстрираше привързаност към него.