Когато Франк пристигна, Зейк го посрещна с „добре дошъл“ и му каза да работи каквото предпочита. Така че Франк ръководеше един от ровърите-търсачи и излизаше без придружители на експедиции. Прекарваше по цяла седмица сред насипа, кръстосваше различни местности, включил на режим автоматично търсене. Разчиташе данните на сеизмографа, на апаратите за вземане на проби и на метеорологичните прибори. От време на време правеше сондажи или гледаше небето.
Всеки звук от собствения му глас разсичаше възел в гърдите му. Осъзна, че никой не го наблюдава, нито го слуша. Малобройната въображаема публика в главата му не съществуваше; никой не гледа филма на нашия собствен живот. Нито приятел, нито враг щеше да узнае някога какво правеше тук Франк. Можеше да предприема каквото желае, по дяволите всички представи за нормалност. Очевидно винаги бе копнял за такава свобода, бе я търсил инстинктивно. Можеше да излезе навън и цял следобед да рита камъни по наклона на някое карстово образувание; можеше да плаче; или да пише афоризми по пясъка; или да крещи мръсни думи срещу луните, които косо пресичаха небето на юг. Можеше да приказва сам със себе си, докато се хранеше, можеше да спори с телевизора, можеше да разговаря с родителите си, с приятелите, които бе изгубил, с президента, с Джон или с Мая. Правеше всички тези неща и когато се върнеше с ровъра-търсач при кервана, се чувстваше по-добре: по-празен, по-спокоен. Истински кух.
— Живей така — както казваха японците, — сякаш винаги си бил мъртъв.
Франк започна да се чувства по-добре. Крепкият му сън се възвърна, разликата във времената на марсианското и земното денонощие го освежаваше ежедневно, макар че 24-часовият ритъм малко се различаваше от този, който бе възприело тялото му. Това го правеше леко отпуснат. Наистина, цялостният живот в кервана имаше изменена продължителност, като че моментите се бяха удължили; усещаше, че разполага с повече време, че никога не съществува причина, поради която трябва да бърза за някъде.
Дните отминаваха, после сезоните. Когато се натъкваха на други арабски кервани, празнуваха до късно през нощта с музика и танци, кафе, чибуци и дълги разговори, като покриваха с палатки осмоъгълници от паркирани ровъри. Музиката им никога не звучеше от записи. Те свиреха с лекота на флейти и електрически китари, пееха, използвайки фини полутонове и вопли, които звучаха толкова необичайно за ушите на Франк, че задълго не можеше да различава дали певците са добри, или не. Храненето продължаваше цели часове, след това разговаряха до зори и се уговаряха да излязат заедно, за да наблюдават огнената пещ на изгрева.
Ала когато срещнеха други националности, естествено бяха по-резервирани. Веднъж преминаха край новата миннообогатителна станция на тръста „Еймекс“, в която работеха предимно американци. Екипът живееше в голяма палатка върху ръба на каньон, която бе обърната към пропастта. Арабите застанаха в кръг около палатката, направиха кратко, резервирано посещение във вътрешността й и се оттеглиха да пренощуват в своите подобни на насекоми ровъри. За американците щеше да бъде напълно невъзможно да научат каквото и да било за тях.
Но тази вечер Франк се върна сам в палатката на „Еймекс“. Хората там бяха от Флорида и гласовете им събудиха у него спомени като мрежи, пълни с отдавна умрели рибки; остави без внимание всички малки експлозии, които избухваха в ума му и продължи да задава въпрос след въпрос, съсредоточавайки вниманието си върху лицата, които му отговаряха — те бяха черни, бели и с латиноамерикански черти. Не ги беше грижа кой е Франк. Той седна между тях и се заслуша в историите, които се разправяха; всяка една от тях го изненадваше, макар че всички някак си му бяха познати.
— Работех на атомен реактор „Уестингхаус“, разположен върху подпочвения слой с богато водно съдържание на име Комптън под Ноктис. За тоя слой се предполага, че има толкова вода, колкото Средиземно море. Предназначението на реактора беше да захранва цяла група овлажнители. Да не си помислите, че бяха някакви си скапани овлажнители от 200 мегавата — такива машинки като оня овлажнител, дето имах в стаята си като дете. Не. Всеки от тях гълташе 50 киловата на парче. Гигантски чудовища на компанията „Рокуел“, които имаха молекулни изпарители и турбинни двигатели. Изхвърляха парата на огромни стълбове, високи хиляда метра. Дяволски невероятно. Добавяха един милион литра кислород и водород към атмосферата дневно.