Франк се взря в човека.
— Ти защо не изчезна?
Мъжът се изсмя и продължи упражненията си.
— Охранителният екип — извика друг мъж от центрофугата „Наутилус“.
Човекът, който вдигаше тежести за раменната си мускулатура, възрази:
— Охранителният екип не струва пукната пара… но човек трябва да… има къде да отиде. Веднага, щом Аркадий се покаже, изчезваме!
— Едно време — обади се отново негърът, който правеше лицеви опори, — гледах видеорепортаж за него. Той разправяше, че цветнокожите се приспособяват по-лесно към условията на Марс, отколкото белите. Че понасяме по-добре ултравиолетовото лъчение.
— Да-да! — останалите се смееха на тези думи, едновременно скептични и развеселени.
— Абсолютна глупост, но какво от това — продължи мъжът. — Защо не? Наречете го наш свят. Наречете го Нова Африка. Казвам, че никой шеф няма да ни го измъкне изпод носа този път — той отново се смееше, сякаш всичко, което бе казал, не беше нищо повече от смешно хрумване. Или някаква много весела истина, толкова сладка истина, че когато човек я изречеше на глас, му се искаше високо, високо да се смее.
Франк се прибра много късно през нощта в арабските ровъри и продължи странстванията с тях, но вече не беше същото. Бе захвърлен отново във водовъртежа на времето и безкрайните дни в ровъра-търсач го изпълваха с нетърпение. Започна да гледа телевизия, обажда се няколко пъти по телефона. Не беше подавал оставката си като секретар — по време на отсъствията му работата беше поел заместник-секретарят Слусински, подпомаган от членовете на екипа на Франк. Заместник-секретарят се бе обаждал достатъчно често, съобщавайки на Вашингтон, че Чалмърс работи, че по-късно се е заел със сериозна изследователска дейност, че като един от първите сто трябва да прекарва значителна част от времето си сред хората. Това положение не можеше да продължава вечно, но когато самият Франк се обади във Вашингтон, президентът беше доволен, а в Бъроуз Слусински, който изглеждаше крайно изтощен, придоби наистина щастлив вид. Всъщност, всички в офиса в Бъроуз се държаха така, сякаш се радваха, че Франк възнамерява да се върне на работа, което немалко го изненада. Когато бе напуснал Бъроуз, отвратен след подписването на договора и потиснат заради Мая, си мислеше, че се бе държал с подчинените си като шеф-деспот. Но ето, че те бяха поели задълженията му за около две години и изглеждаха щастливи, когато чуха, че се връща. Хората бяха странни. Ореолът на първите сто, без съмнение. Ако това изобщо имаше някакво значение.
Слусински влезе в стаята на Чалмърс в Бъроуз. Макар че акцентът му беше типичен за Ню Йорк, Франк винаги го наричаше Джийвс, защото той приличаше на актьора от сериала на ВВС.
— Ние сме като джуджета в багер — сърдито се обърна към него Франк. — В един от онези огромни багери „Уолдо“. Седим си в кабината, от нас се очаква да преместим планините от местата им, а ние, вместо да използваме възможностите на багера, просто подаваме глави от прозореца на кабината и загребваме пясък с чаени лъжички. При това си правим комплименти как добре се възползваме от височината, на която сме се изкачили.
— Разбирам — внимателно отговори Джийвс.
Но Чалмърс беше безсилен да промени каквото и да било. Отново навлезе в ритъма на работата — четири срещи за един час, конференции, на които му казваха неща, за които вече знаеше — а именно, че КПМ използва договора като тоалетна хартия.
Една вечер, докато се хранеше в малко кафе, се натъкна на Джанет Блайливън, Урсула Кол и Влад Танеев. Заедно загледаха новините от Земята по телевизионен приемник, поставен над бара. Бяха се натрупали прекалено много неприятни събития; човек просто не можеше да ги проследи от началото до края. Канада и Норвегия се присъединяваха към плана за налагане на ограничения в прираста на населението. Естествено, никой не използваше израза „контрол на населението“, това беше забранена фраза в политиката, но същността на плана беше именно такава и той още веднъж се превръщаше в трагедия за милиони хора: ако една страна не зачиташе резолюциите на ООН, съседките й ревяха от страх, че ще бъдат заляни от море емигранти.