Джанет изключи телевизора.
— Хайде да променим темата.
Седяха около масата и се взираха в чиниите си. Оказа се, че Влад и Урсула са дошли от Ахерон, защото имало епидемия от устойчива срещу лекарства туберкулоза в Елизиум.
— Санитарният кордон се разпада — каза Урсула. — Някои от новопристигналите вируси със сигурност ще мутират или ще се комбинират с част от системите, които изработихме ние.
Отново Земята. Невъзможно бе да избегнат факта, че тя съществуваше.
— Там всичко се разпада — заяви Джанет.
— Това се подготвяше от много години насам — грубо се намеси Франк. Езикът му се бе отпуснал сред приятелските лица, които го заобикаляха. — Даже преди да бъде въведена геронтологичната терапия, продължителността на живота в богатите страни беше около два пъти по-голяма от тази в бедните. А сега развитието на нещата е прекрачило всякакво приличие, не става дума просто за някаква маловажна разлика — искам да кажа, те умират млади, а богатите живеят вечно! Тогава защо да се въздържат? Просто няма какво да загубят.
— А могат да спечелят всичко — добави Влад. — Ако живеят като нас.
По-късно Влад и Урсула отидоха да си легнат. Франк погледна Джанет. Чувстваше се натежал и слаб, както някога му се случваше в края на дълъг, напрегнат работен ден. Струваше му се, че е неспособен някога отново да раздвижи тялото си.
— Къде е Мая напоследък? — попита той, за да задържи Джанет. Тя и Мая бяха добри приятелки от годините, прекарани в Хелас.
— О, тя е тук, в Бъроуз — отвърна Джанет. — Не знаеше ли?
— Не.
— Настанила се е в бившия апартамент на Саманта. Може би те избягва.
— Какво?
— Страшно ти е сърдита.
— Сърдита на мен?
— Да — тя го докосна с поглед през мрачната, изпълнена със слаб шум стая. — Не може да не си го знаел.
Докато все още не бе решил до каква степен да бъде откровен с Джанет, Франк изрече:
— Не знаех. От къде на къде ще ми се сърди?
— О, Франк — възкликна тя. — Спри да се държиш като малоумен! Познаваме те, бяхме по онова време там, видяхме как се случи всичко! — И тъй като Франк се отдръпна, Джанет се наведе напред и спокойно продължи: — Трябва да знаеш, че Мая те обича. Винаги те е обичала.
— Мен? — измърмори безпомощно той. — Тя обичаше Джон.
— Да, така е. Но с Джон се живееше с лекота. Отвръщаше й с любов и всичко беше бляскаво. Прекалено лесно постижение за Мая. Тя обича да спечелва битките си с труд. Такъв си ти.
Франк поклати глава.
— Не мисля така.
Джанет се засмя насреща му.
— Зная, че съм права. Тя самата ми каза горе-долу същото! През цялото време след конференцията за подписването на договора ти е сърдита, а тя винаги се разприказва, когато е бясна за нещо.
— Но защо е сърдита?
— Защото си я отблъснал! Отблъснал си я, след като я преследва всичките тези години. Тя бе свикнала с това и го харесваше. Твоята настойчивост беше така романтична. Мая наистина я приемаше за неотменна даденост, ала те обичаше заради нея. При това харесваше колко властен си ти. Сега, след като Джон е мъртъв и тя можеше да ти отговори с „да“, ти я изгони. Беше бясна! Както знаеш, остава задълго в това състояние.
— Но… — Франк положи усилия да се съвземе. — Това просто не съвпада с начина, по който аз възприемам случилото се между нас.
Джанет се изправи. Като мина край него, тя го потупа по главата.
— Може би трябва да поговориш с Мая за тези неща — после си тръгна.
Франк дълго остана на мястото си. Чувстваше се зашеметен. Погледът му следеше жилките на боровата дървесина на стола. Беше му много трудно да мисли. Накрая престана да се опитва и отиде да си легне.
Събуди се. Стомахът му бе свит на топка, целият бе потънал в пот. Стана и взе душ — вече си спомняше само един-единствен фрагмент от съня. Как Джон изрича: „Почакай и ще видиш“.
През целия ден беше разсеян, движеше се като автомат. Вечерта излезе да търси Мая; чувстваше се безпомощен, в плен на някаква принуда. Беше взел решение предишната вечер, когато Джанет каза: „Тя те обича, да знаеш“. Зави на ъгъла и се отправи към общата трапезария. Мая беше там, смееше се със своя силен, звънък смях, отметнала глава назад — точно каквато я рисуваше в най-живите си спомени, косата й така наситено бяла, както на времето беше черна; очите й вперени в нейния събеседник — тъмнокос, привлекателен мъж, може би над петдесетгодишен, който й се усмихваше. Мая постави ръка върху рамото му — характерен неин жест, един от обичайните, с които докосваше приятелите си. В него не влагаше никакво съдържание, жестът й просто показваше, че мъжът не й е любовник, а по-скоро някой, когото обсипва с чара си в момента.