Мая се обърна, видя Франк и примигна от изненада. После отново се вгледа в мъжа и продължи да говори — на руски, все още без да сваля ръката си от неговото рамо.
Франк се поколеба, едва не се обърна да си тръгне. Изруга се наум — нима се държеше по-различно от някакъв жалък ученик? Мина край тях, поздрави ги и не чу дали му отговориха. През цялото време, докато траеше вечерята, Мая остана залепена до мъжа, нито веднъж не погледна към Франк, нито се приближи към него. Мъжът, който изглеждаше достатъчно добре, бе изненадан от вниманието й, изненадан и много доволен. Очевидно щяха да си тръгнат заедно, очевидно щяха да прекарат заедно нощта. Това предчувствие винаги караше мъжете да се държат приятно. Тя използваше хората по този начин без никакви угризения, кучка такава. Любов… Колкото повече мислеше за това, толкова по-голям ставаше гневът му. Мая никога не бе обичала никого, освен себе си. И все пак… онзи израз на лицето й, когато за пръв път го видя; нима за част от секундата не бе проличала нейната радост, а после бе пожелала да го накара да се ядоса? Нима това не беше знак, че е наранена, че желае да нарани него в отговор? А нима това не означаваше (по един невероятно детински начин), че го желае?
Е, по дяволите Мая. Върна се в стаята си, опакова си багажа, взе метрото до гарата, после се качи на нощния влак, който се отправяше на запад през Тарсис към Павонис Монс.
След няколко месеца, когато елеваторът щеше да бъде изтласкан в своята забележителна орбита, Павонис Монс щеше да се превърне в център на Марс, изтласквайки Бъроуз от първата позиция, както някога Бъроуз бе изместил Андърхил.
Градът беше наречен Шефилд. Франк премести офисите на Главния департамент на САЩ в него. Персоналът в Бъроуз изрази протест срещу това решение, но Франк го остави без внимание. Прекарваше времето си в срещи с американски административни съветници и изпълнителни директори на различни проекти, всеки един от които работеше по различни аспекти на елеватора, по проблемите на Шефилд или по изграждането на по-отдалечените градове в Павонис. Американците представляваха малка част от наличната работна сила, ала Чалмърс непрекъснато беше зает, защото цялостният проект беше наистина огромен.
Най-сетне дойде денят, когато кабелът щеше да бъде поставен на предварително набелязаното място. В Шефилд се събра огромна тълпа, за да наблюдава това събитие. Широкият булевард пред гарата беше претъпкан далеч над възможностите си да поема повече зрители. Оттам се разкриваше добър изглед към ръба на кратера и комплекса на базата, чието популярно име беше „гнездото“.
Часовете минаваха, краят на черната колона на кабела се спускаше надолу, движейки се все по-бавно и по-бавно с приближаването към своята цел. Увисна над нея, не много по-голям от насочващото въже, с което бавно го изтегляха надолу и остана в небето, изправен напълно вертикално, ала беше толкова тънък, а скъсяването в перспектива бе така силно, че изглеждаше не по-дълъг от висок небостъргач. Много тесен, висок небостъргач, който се разхождаше във въздуха. Дърво с черен ствол, по-високо от самото небе.
Хората внимателно наблюдаваха телевизионните екрани; камери, разположени в гнездото, показваха как кабелът бавно спря на височина 10 метра от бетонния под. След това започна подобното на изскубване с пинсети движение на подвижните рамки, които прикрепиха анти-шоковия обръч около кабела на няколко метра от края му. Всичко се случи в забавено темпо като насън и когато операцията приключи, изглеждаше, че помещението на гнездото внезапно се бе сдобило със зле пасващ, черен покрив.
Женски глас обяви по високоговорителната уредба:
— Кабелът е укрепен.
Последваха кратки възторжени възгласи. Хората се отдръпнаха от телевизионните екрани и отново насочиха погледите си навън, през прозрачните стени на палатката. Сега кабелът имаше много по-нормален вид, отколкото когато висеше в небето. Бобеното стъбло от приказката. Особено, ала не толкова обезпокоително. Хората подхванаха хиляди разговори и се пръснаха в различни посоки.
Не много след това събитие елеваторът започна да работи. През годините, когато кабелът беше изтласкван от астероида Кларк, роботи го заобикаляха като паяци, свързваха линиите на захранване; изграждаха системите, необходими за охраната на обекта; монтираха генератори и свръхпроводими транспортни линии; строяха станции за поддържане и защита. Тази работа продължаваше със същата скорост, както изграждането на самия кабел. Затова скоро след като той достигна повърхността, вагоните-платформи започнаха да се движат нагоре-надолу — четиристотин вагона във всяка посока, като паразити, полепнали върху косъм.