Започнаха пратките от Земята. Линията на совалките работеше непрекъснато. Те неуморно пресичаха пространството и изсипваха своя товар от Земята на Марс. Всеки един от тринадесетте кораба побираше хиляда човека. При всяко пътуване совалките бяха пълни. Така че имаше непрекъснат поток от хора, които чакаха на Кларк, а после се спускаха с вагоните на елеватора и слизаха в гнездото. Оттам се изсипваха по булевардите на Шефилд, възбудени, несигурни, с ококорени очи. Насочваха ги с известна трудност към гарата, откъдето влаковете ги поемаха в различни посоки.
В гнездото, от другия край на кабела, освободените вагони на елеватора бяха натоварвани с пречистени метали — платина, злато, уран и сребро. След това вагоните се обръщаха, попадаха на линията и отново потегляха нагоре.
Ала възникваха редица затруднения. Новопристигналите понякога бяха нервни, понякога шумни и сърдити, оплакваха се от претъпканите жилищни помещения, от недостатъчния брой на полицаите или от лошата храна. Един едър, червендалест мъж, който носеше бейзболна шапка, размаха пръст срещу тях и заяви:
— Частни охранителни компании идват от палатките, издигнати нагоре по склона и ни предлагат защита. Но те са просто банди. Това е изнудване! Не мога да ви кажа дори и името си, защото ще открият, че съм идвал тук! Искам да кажа — колкото всеки човек вярвам, че би могло да има и икономика на черно, но това тук е истинска лудост! Не затова дойдохме на Марс!
Франк отиде да провери всичко сам.
Онова, срещу което протестираха новодошлите, беше тясното жилищно пространство, липсата на възможност човек да се уедини, струпването на много хора заедно. Ето и възникващите вследствие на тези неща проблеми:
— Всичко ми беше откраднато в деня, в който пристигнах.
— И на мен.
— И на мен.
Кражби, физическо насилие, изнудване. Престъпниците идват тук от другите палатъчни градове, казаха на Франк. Руснаци. Бели мъже, които приказват странен език. Някои чернокожи също, ала не толкова много, както било на Земята. Една жена била изнасилена предишната седмица.
— Шегувате се! — не можа да повярва Франк.
— Какво искате да кажете с тези думи? — възмути се друга жена, отвратена от Франк.
Накрая го заведоха до гарата. Франк спря пред вратата. Не знаеше какво да им каже. Беше се събрала доста голяма тълпа, тъй като хората го бяха разпознали или просто някой ги беше повикал или въвлякъл в групата.
— Ще видя какво мога да направя — измърмори Чалмърс и потъна в херметизационната камера на фоайето.
През следващата седмица хората от група палатъчни градове започнаха стачка. Франк чу за това, докато отиваше в офиса си. Всъщност, Слусински му извика, когато той се приближаваше по улицата. По-голямата част от стачкуващите градове бяха американски и затова всички подчинени на Чалмърс бяха изпаднали в паника.
— Затворили са гарите и не позволяват на никого да слиза от влаковете. Положението не може да бъде овладяно, ако не нападнем херметизационните камери за критични случаи…
— Млъкнете.
Франк отиде по южната линия до стачкуващите градове, въпреки възраженията на Слусински. Разпореди се някои от подчинените му да го придружат.
Охранителен екип от Шефилд стоеше на гарата, ала той им разпореди да се качат на влака и да си отидат. След като се консултираха с администраторите на Шефилд, хората от екипа се подчиниха. Франк посочи самоличността си на пропусквателната херметизационна камера и помоли да го пуснат да премине сам. Разрешиха му.
Излезе на главния площад на палатъчния град. Попадна сред море от гневни лица.
— Изключете телевизионните камери — предложи Франк. — Нека да говорим без свидетели.
Изключиха камерите. Положението беше същото, както в града, който бе посетил предишната седмица. Хората говореха английски с друг акцент, но оплакванията им бяха същите. По-ранното му посещение му позволяваше да се досеща предварително какво щяха да кажат. Изричаше го самият той преди тях. Франк мрачно наблюдаваше колко впечатлени от това бяха хората. Те бяха млади.