Красив и суров свят на минерали; не животински, растителен или вирусен. Можел е да се развие в тази посока, но това не се случило. Никога не се проявило спонтанно зараждане на живот в глините или в серните горещи извори; от космоса не долетяла спора, не го докоснал Бог; каквото и да слага началото на живота (защото ние не знаем), то не се появило на Марс. Марс се въртял, доказателство за разнообразието на света, за неговата каменна жизненост.
И тогава, един ден…
Надежда Франсин Чернишевски здраво стъпи на повърхността с двата си крака — стойността на g й беше позната от деветте месеца, прекарани на „Арес“. Като се вземеше предвид тежестта на костюма, не беше много по-различно от разходка по Земята, доколкото не я лъжеха спомените. Небето бе розово, прошарено с пясъчно кафяви пръски, цвят, много по-наситен и по-фин от онзи, който бе виждала някога по фотосите.
Намираха се сред леко нагъната равнина, покрита с малки, остроръби скали, наполовина покрити с прах. На запад, над линията на хоризонта се очертаваше неголям, заоблен хълм. Може да беше и ръб на кратер, оттук нямаше как да се каже със сигурност.
Положи усилие да си припомни земното привличане, като се чудеше защо й е толкова трудно да го направи. Разходките в горите, в тундрата, по речния лед през зимата… а сега: стъпка, втора, трета. Ами ако скочи? Тя го стори и се разсмя; дори в скафандър беше по-лека. Чувстваше се силна както винаги, но тежеше само тридесет килограма! Плюс четиридесетте килограма на скафандъра… е, сега загуби равновесие, наистина. Струваше й се, че е куха. Това беше ефектът на скафандъра, разбира се. Във вътрешността на селищата щеше да бъде същото, както на „Арес“. Но навън, в този скафандър, беше куха, празна. С помощта на тази представа й се удаде да се движи по-лесно — скок върху тази обла скала, хайде долу сега, завий, после танцувай! Просто се плъзни по въздуха, танцувай, приземи се върху онзи плосък камък.
Надя се смееше. Тръгна към един товарен контейнер, като си тананикаше „Блус в кралската градина“. Изкатери се по подпората на установката и изтри кората от червен прах, полепнала върху списъка с елементи, съдържащи се в контейнера. Булдозер тип Джон Дийр/Волво Мартин, задвижван с хидрозолно гориво, термично защитен, полуавтономен, пълно програмируем. Протези и резервни части, включени към контейнера.
Почувства, че лицето й се разтяга в широка усмивка. Ескаватори, товарни машини, булдозери, трактори, камиони, строителни материали и припаси от всякакъв вид — всичко, от което щяха да се нуждаят, им бе предоставено в десетки контейнери, пръснати навсякъде из равнината. Започна да прескача от един апарат към друг, като внимателно ги разглеждаше. Някои очевидно бяха засегнати от метеорити, стойките на други се бяха съборили, трети се бяха пропукали, един дори беше смазан и всички кутии в него бяха разбити, наполовина покрити от прах; но това откриваше пред тях нови възможности, играта на спасяване и ремонтиране, една от техните любими! Тя шумно се разсмя. Беше малко замаяна, когато забеляза, че светлината за връзка върху модула на китката й бе започнала да проблясва; включи я на общия обхват за връзка и се сепна от гласовете на Мая, Влад и Сакс, които говореха едновременно:
— Къде е Ан, вие, жените, се върнете обратно, хей, Надя, ела да ни помогнеш да приведем в ред това проклето укритие, не можем дори да отворим вратата!
Тя се усмихна.
Свечери се, докато всички се приземят и преминат през скалистата равнина. После влязоха в трите функциониращи укрития, свалиха скафандрите си за работа в открития космос и ги подредиха на определените за това места. Провериха системите в укритията, похапнаха малко, като през цялото време обсъждаха впечатленията си. Почти цялата нощ продължиха да работят и разговарят; чувстваха се прекалено възбудени, за да заспят. На сутринта облякоха скафандрите и отново излязоха — трябваше да проверят съдържанието на контейнерите, да задействат машините за начални изпитания. Накрая забелязаха, че са изгладнели до изнемога, върнаха се в селцата, хапнаха набързо — и отново дойде нощта!
Следващите дни потекоха по същия начин: дива вихрушка на времето, което буквално хвърчеше. Понякога след вечеря работеха още няколко часа, докато слънчевата светлина изчезнеше окончателно. Надя, обхваната от безпокойство, отново излизаше навън. Често използваше това време да се разхожда около контейнерите, които бяха докарани в базата този ден; с течение на времето си събра личен комплект инструменти, чувствайки се като дете в магазин за бонбони. Годините, прекарани в сибирските електроцентрали, я бяха накарали да изпитва благоговение към добре направените инструменти; много бе страдала от това, че й липсваха. Всичко в северна Якутия бе построено върху постоянно замръзнал подпочвен слой, платформите хлътваха и ставаха неравни през лятото, през зимата се покриваха с лед. Строителни съоръжения бяха доставяни от цял свят — тежки машини от Швейцария и Швеция, бормашини от Америка, реактори от Украйна, плюс значителен брой инструменти от съветско време — едни се оказваха годни за работа, други бяха пълен боклук, но всички съоръжения бяха неокомплектовани и непрекъснато трябваше да импровизират, докато изграждаха нефтени кладенци сред ледовете и скалъпваха ядрени реактори, които караха Чернобил да изглежда като швейцарски часовник в сравнение с тях. Всеки ден бе изпълнен с отчаян труд; ползваха инструменти, които биха накарали и тенекеджия да заплаче.