Сега тя можеше да се разхожда в меката рубинена светлина на залеза и мелодиите от нейната стара колекция джазови изпълнения звучаха в слушалките на шлема й, докато ровеше сред кутиите с припаси и измъкваше всеки инструмент, който харесаше. После ги занасяше в малка стая, която си бе присвоила в едно от складовите помещения и добавяше към своята колекция поредната придобивка. Това беше просто механическото оборудване, инструментите й на дърводелец. В други части от складовите помещения подреждаха изследователското и лабораторно оборудване, геоложки инструменти, всякакви видове компютри, радиоапарати, телескопи и видеокамери.
Залезът на слънцето беше задължителното време за връщане в базата; в мрака тя с несигурни стъпки влизаше в херметическата камера, после в укритието, хапваше студено месо, докато седеше в леглото си и се вслушваше в разговорите на хората около нея, които обикновено бяха свързани с работата през изтеклия ден и разпределението на задачите за следващата сутрин. Франк и Мая трябваше да правят това, но всъщност всичко се получаваше спонтанно, като някаква система за бартерен обмен, създадена специално за случая. Хироко беше особено добра в това отношение, което изненада всички, като се има предвид колко сдържана бе тя по време на пътешествието до червената планета. Но тъй като сега имаше нужда от помощ от страна на хора извън нейния екип, тя прекарваше по-голямата част от вечерта разхождайки се от човек до човек, толкова целенасочена и убедителна, че обикновено на следващата сутрин около нея на фермата работеше многобройна група хора. Фермата беше необходима и за отглеждане на бамбук, който Надя възнамеряваше да използва като строителен материал за постоянната база, чието изграждане скоро се надяваше да започне. Всичко беше взаимно свързано; задачите им бяха синхронизирани, бяха си нужни един на друг. Така че, когато една вечер Хироко спря при нея, Надя каза:
— Да, да, ще бъда там в осем. Но ти не можеш да построиш постоянната ферма, докато не построим базата. Така че и ти трябва да ми помогнеш утре, нали?
— Не, не — отвърна усмихнато Хироко. — Вдругиден, съгласна ли си?
Хората измиваха таблите си след вечерята, оглеждаха списъците с оборудване и разговаряха, трупаха се край компютърните терминали и разговаряха, перяха дрехите си и разговаряха, после повечето си лягаха и отново разговаряха, сега по-тихо, докато накрая заспиваха.
— Като че сме свидетели на първата секунда от създаването на вселената — отбеляза Сакс Ръсел и уморено потри лице. — Всички сме наблъскани на едно място и между нас не съществуват никакви разграничителни белези. Като сноп горещи частици, които се втурват в различни посоки.
Всяко действие отнемаше повече време, отколкото бе запланувано. Например, беше им необходим цял месец (а бяха предвидили десет дни) за отварянето на товарните контейнери, проверката на тяхното съдържание и преместването им в подходящи места за съхранение, според вида им — за да достигнат до момента, когато наистина можеха да се заловят за работа.
Едва тогава щяха да започнат сериозно строителство. Тогава Надя щеше да плува в свои води. Тя нямаше с какво да се занимава на „Арес“, за нея пътуването беше нещо като отегчителен зимен сън. Ала при изграждането на различни обекти разцъфтяваше огромната й дарба, проявяваше се природата на нейния гений, обучен в горчивата школа на Сибир. Тя много бързо стана аварийният монтьор на колонията, „универсалното средство“, както я наричаше Джон. Помощта й бе необходима в почти всяко начинание и докато тичаше, поела ежедневните си задачи и винаги готова да даде съвет, Надя разцъфтя като в някакъв рай на труда, където времето бе престанало да тече. Толкова много работа! Толкова много работа! Всяка нощ заспиваше крайно изтощена.