Някои вечери преди да заспи дълго разговаряше с Аркадий, който се намираше на Фобос. Неговият екип изпитваше затруднения с микрогравитацията на спътника и той също се нуждаеше от съвета й.
— Само да можехме да достигнем такава стойност на g, че поне да живеем като хората, просто да поспим!
— Постройте пръстен от железопътни релси по цялата повърхност — предложи Надя, отърсила се за миг от дрямката. — Използвайте един от цилиндрите на „Арес“ за влак и го пуснете да се движи по линиите. Качете се на влака и го карайте с достатъчно висока скорост, което ще създаде необходимата стойност на g, особено при тавана на влака.
За миг всичко бе потънало в тишина, след което гръмна ликуващият смях на Аркадий:
— Надежда Франсин, аз те обичам! Обичам те!
— Ти обичаш гравитацията.
При цялата й заетост да дава съвети, строителството на постоянната им база вървеше наистина много бавно. Надя беше в състояние само веднъж седмично да се качва на булдозера и със страшен грохот да профучи по неравната почва до края на изкопа, който беше започнала. Сега широчината му беше десет метра, дължината — петдесет, а дълбочината — четири, поне последната цифра я задоволяваше. Подкара булдозера напред, за да удължи изкопа, той захапа земята и се раздруса. После върху таблото се появи теглото на поетата маса, кофата се вряза в реголита и го разтроши.
— Какъв звяр — каза Надя нежно на машината.
— Надя е влюбена в булдозер — обади се Мая в общия обхват на радиовръзката.
Поне зная в кого съм влюбена, измърмори Надя. Преобладаващата част от вечерите през последната седмица бе работила с Мая в склада за инструменти, слушайки приказките й за нейните проблеми с Джон, за това как тя в много отношения се чувствала с него по-добре, отколкото с Франк и за това как Франк със сигурност сега я ненавиждал и така нататък, и така нататък… Надя измърморваше да, да, да, докато почистваше инструментите, като се опитваше да прикрие незаинтересоваността си. Истината беше, че проблемите на Мая й бяха омръзнали и тя предпочиташе да си говорят за различни строителни материали или да обсъждат всичко друго, но не и любовните истории на Мая.
После се обади Сакс. Един от процесорите „Сабатие“ се беше задръстил и не можеха да свалят металния му кожух. Ето защо Надя повери работата с булдозера на Джон и Мая и взе един ровър, с който щеше да отиде до комплекса заводи, за да провери какво се е случило.
— Отивам при алхимиците — подвикна тя.
Въздушните колектори „Боинг“ бяха само началото на заводския комплекс; газовете, събирани от тях, се захранваха в големи резервоари с паралелепипедна форма; там те щяха да бъдат сгъстявани, подложени на разширение, комбинирани в различни съотношения чрез различни химично-инженерни операции, като дехумидификация, втечняване, фракционна дестилация, електролиза, електросинтеза, процес на Сабатие, процес на Раших, процес на Осуалд… Процесорите бавно синтезираха все по-сложни и по-сложни химикали, които преминаваха от един завод към друг, в цял лабиринт от структури, които изглеждаха като подвижни къщички, попаднали сред паяжина от разноцветни резервоари, тръби, епруветки и жици, при които всеки цвят имаше кодово значение.
След два часа процесорът „Сабатие“ беше поправен. На път към базата, Надя надникна в първата оранжерия. Растенията вече цъфтяха, лехите на новите култури се подаваха над наскоро създадената черна почва. Казаха й, че бамбукът пораства с няколко сантиметра дневно и вече достига 5 метра височина. Лесно беше да се разбере, че щяха да имат нужда от още почва. Алхимиците използваха азота от колекторите „Боинг“ за синтезиране на амониеви торове; Хироко буквално лудееше по тях, защото от гледна точка на селскостопанските дейности, реголитът беше истински кошмар — изключително солен, наситен до експлозивност с пероксиди, извънредно безводен, напълно лишен от биомаса. Трябваше да произведат почва, точно както произвеждаха магнезиевите слитъци.
Един ден геолозите се върнаха развълнувани, след като бяха стигнали до Гангес Катена — серия депресии в равнината на стотина километра на югоизток.
— Беше странно — разказа им Игор. — Човек не може да забележи падините до последния миг. Приличат на големи фунии, около десет километра в диаметър, с дълбочина два-три метра, по осем-девет в редица, като всяка следваща става по-малка и по-плитка. Беше фантастично. Вероятно са термокарстови образувания, но са толкова големи, че ми е трудно да го повярвам.