— Замръзвай! По дяволите, замръзвай! — изкрещя Надя. Тръсна глава, за да отпъди сълзите от очите си и си наложи да погледне раната. Навсякъде имаше кръв, която се изпаряваше. Надя блъсна ръка в земята със страшна сила. Вече бе започнало да боли по-малко. Скоро дланта щеше да стане безчувствена, трябваше само да внимава да не замрази цялата си ръка! Уплашена, тя се подготви да я изтегли обратно в скута си; после дойдоха хора, вдигнаха я и Надя загуби съзнание.
След този инцидент остана саката. Надя с деветте пръста, така я наричаше Аркадий по телефона. Той й изпрати строфи от Евтушенко, написани в памет на смъртта на Луис Армстронг: „Постъпвай, както правеше в миналото / и свири“.
— Ще ми се да слезеш тук — каза Надя.
Влад я беше оперирал. Каза й, че всичко ще бъде наред.
— Положението е следното: безименният пръст не е много засегнат и вероятно ще върши същата работа, каквато е вършел малкият. Двата основни пръста ще останат силни, както винаги са били.
Всички дойдоха да я видят. И все пак Надя разговаряше по-дълго с Аркадий, отколкото с всеки друг — през нощта, когато беше сама, в промеждутъка от четири часа и половина, когато Фобос изгряваше на запад и залязваше на изток. В началото той се обаждаше почти всяка вечер, а по-късно — от време на време.
Твърде скоро започна да се движи из базата; ръката й беше сложена в гипс, който изглеждаше подозрително тънък. Тя излизаше навън, за да участва в монтирането на различни механизми, даваше съвети. Поддържаше ума си зает. Мишел Дювал въобще не дойде и Надя сметна, че това е странно. Нима психолозите не трябваше да се намесват тъкмо в такива случаи?
Дойде събота вечер. Тя седеше в новопостроения басейн, като посръбваше лошо вино и гледаше другите хора, които почиваха, пръскаха се, облечени в бански костюми. Всички тези човешки тела наоколо и нито едно от тях не бе за нея. Самата Надя беше заоблена като тиква, ниска, закръглена жена със здрави мускули, ъгловата и все пак някак обла. Без партньор. Най-добрият й приятел в последно време беше само глас в ухото й, лице върху екрана. Когато той слезе от Фобос… е, мъчно можеше да се каже. Имаше много приятелки на „Арес“, Джанет Блайливън бе отишла на Фобос заради него…
Една вечер Надя напусна столовата и се отправи към тунела, който прокопаваха от куполовидните помещения към комплекса на фермата. В края на тунела стояха Мая и Франк и спореха с ожесточен шепот, който се разнасяше из прохода — не можеше да долови значението на думите, ала чувството, вложено в тях, бе очевидно — лицето на Франк беше изкривено от гняв, а Мая плачеше, когато смутено се обърна встрани. Тя отново го погледна и изкрещя:
— Никога не е било така! — После сляпо затича към Надя, устата й бе изкривена, озъбена, а лицето на Франк приличаше на маска, изопната от болка. Мая видя Надя, ала профуча край нея, без да произнесе нито дума.
Потресена, Надя се обърна назад и тръгна към жилищните помещения. Настани се във всекидневната и пусна телевизора, за да погледа 24-часовата програма с новини от Земята. След малко влезе Мая и започна дай обяснява какво се бе случило: между нея и Франк нямало нищо, той просто не желаел да се откаже, макар че още в самото начало нищо не ги свързвало; тя имала нужда единствено от Джон и не била виновна, че сега отношенията между Джон и Франк били така обтегнати. Това се дължало на ирационалното желание на Франк, вината въобще не била нейна, ала все пак се чувствала толкова виновна, защото някога двамата мъже били неразделни приятели, като братя.
И Надя слушаше. Опитваше се да проявява търпение, но си задаваше въпроса каква част от цялото представление бе плод на истински чувства. И дали тя не бе лоша приятелка, щом изобщо не вярваше на разказа, който бе чула. Всичко някак й приличаше на опит Мая да прикрие следите си, на поредна манипулация. Истината беше проста: онези две смутени лица, които бе видяла, бяха възможно най-красноречивото доказателство за свада между интимни партньори. Така че обяснението на Мая почти със сигурност беше лъжливо. Надя й каза нещо успокоително и отиде да си легне, като си мислеше: „Ти вече отне толкова много от времето ми, от енергията ми, от концентрацията ми с тези игри. Заради тях загубих пръст от ръката си, ти, проклето същество!“
Беше започнала нова година, дългата северна пролет завършваше, а те все още не разполагаха с достатъчни запаси от вода. Ето защо Ан предложи да организират експедиция до полярната шапка, да построят там роботизирана дестилационна уредба и да изградят път, по който роверите да стигат на автопилот до нея.