— Почти приключихме — заяви Надя в края на деня, когато започна да прикрепва тръбата от транспортиращата линия към последния магнезиев стълб. Ръцете й се бяха изстудили опасно, а осакатената й длан пулсираше.
— Някой може да започне с приготвянето на вечерята. Ще пием прясна вода, когато се връщаме обратно.
Бяха изминали повече от двеста километра на север, когато стигнаха до Ваститас Бореалис — древна равнина от лава, осеяна с кратери, която опасваше северното полукълбо между 60 и 70 градуса ширина. Всяка сутрин Ан и останалите геолози прекарваха по два часа сред голите тъмни скали на тази равнина, вземаха проби, след което се придвижваха на север през останалата част от деня, обсъждайки своите находки. Ан изглеждаше по-щастлива, погълната от работата си. Една вечер Симон изтъкна, че Фобос се движи точно над ниските хълмове на юг от тях; пътуването през следващия ден щеше да изведе спътника под хоризонта. Този факт беше забележителна демонстрация на това колко ниска беше орбитата на малката луна — намираха се на ширина 69 градуса! А Фобос беше само на около 5 000 километра над екватора на планетата. Надя се усмихна и му помаха с ръка за довиждане; знаеше, че ще може да разговаря с Аркадий, като използва новопристигналите ареосинхронни радиоспътници.
Три дни по-късно голата скала свърши, като че потъна под гривите на сивкавочерен пясък. Сякаш стигнаха до брега на море. Това бяха огромните северни дюни, които опасваха планетата в обширна ивица между Ваститас и полярната шапка; следвайки маршрута си, те трябваше да пресекат ивицата, широка 800 километра. Преминаването беше лесно, пясъкът бе корав и трябваше само да подберат голяма дюна и да карат по продължение на извитата й като гърбица западна страна.
Един ден ровър Две спря сред вкамененото море. Червената светлина, появила се на контролното му табло, показваше, че има повреда в гъвкавата рамка между двата модула; в действителност задният модул беше наклонен наляво, като забиваше левите колела дълбоко в пясъка. Надя облече скафандър и отиде да провери какво е станало. Тя свали защитния капак от мястото, където рамката се свързваше с шасито на модула и видя, че болтовете, които ги съединяваха, са счупени.
— Поправката ще отнеме доста време — обяви Надя. — Вие, приятели, тъкмо ще можете да поразгледате наоколо.
Скоро се появиха Джордж и Филис, облечени в скафандри, последвани от Симон, Ан и Едвард. Филис и Джордж взеха радиопредавател от ровър Три и го поставиха на три метра от техния „път“. Надя се залови да ремонтира счупената рамка.
По-късно Филис затопли вечерята и след като се нахраниха, Надя излезе да си довърши работата. Слънцето беше червено, обвито в кафява мъгла, малко и кръгло, макар че скоро щеше да залезе; нямаше достатъчно атмосфера, така че сплеснатостта на полюсите не можеше нито да го увеличи, нито да го свие. Надя приключи, прибра инструментите си и отвори външната врата на херметичната камера на ровър Едно, когато гласът на Ан заговори в ушите й:
— О, Надя, прибираш ли се вече?
Надя вдигна поглед. Ан стоеше върху билото на една дюна на запад и махаше с ръка към нея — черен силует на фона на кървавочервеното небе.
— Имах такова намерение — отговори Надя.
— Ела тук за секунда. Искам да видиш този залез, той ще бъде хубав. Хайде, ще ти отнеме само минута. Ще бъдеш доволна, че си ме послушала. На запад има облаци.
Надя въздъхна и затвори външната врата на камерата. После се изкатери върху широкото, равно било, изправи се до Ан и двете загледаха залеза. Сенките им веднага прелетяха към хоризонта на изток. Небето беше тъмночервено, мрачно, непроницаемо, съвсем леко по-светло на запад, над слънцето. Облаците, за които бе споменала Ан, приличаха на светложълти ивици, плъзнали високо в небето. Нещо в пясъка отрази светлината и дюните внезапно станаха наситено лилави. Слънцето приличаше на малко златно копче, а над него заблестяха двете вечерни звезди: Венера и Земята.
— Всяка нощ се приближават една към друга — прошепна Ан. — Пресичането на пътищата им ще бъде наистина блестящо.
Слънцето докосна хоризонта и билата на дюните потънаха в сянка. Златното копче потъна под черната линия на запад. Сега небето представляваше кафяв купол, а високите облаци наподобяваха розови цветове на мъхнат петлистник. Навсякъде се появяваха звезди, кафявият цвят стана тъмновиолетов, електрически цвят, който обагри билата на дюните; изглеждаше, сякаш полумесеци от течен мрак се разливаха по черната равнина. Изведнъж Надя усети като че всичките й нерви бяха подхванати от лек бриз, той се разнесе по гърба и кожата й; бузите й изтръпнаха, гръбначният й мозък зазвънтя. Красотата бе в състояние да накара човек да трепери! Беше истински шок, че физическият отклик към такава красота е подобно усещане — тръпка като при секс. И красотата пред очите й беше толкова странна, толкова чужда. Никога по-рано Надя не я бе виждала така, нито я бе чувствала по този начин, осъзна сега. Наслаждаваше се на живота си, сякаш се намираше в Сибир, така че в действителност изживяваше една гигантска аналогия, осмисляйки всичко в светлината на опита си от миналото. Но сега стоеше под високо виолетово небе на повърхността на вкаменен черен океан, изцяло нов, изцяло странен; беше невъзможно да го сравни с нещо, което бе виждала по-рано. Изведнъж миналото изчезна от съзнанието й, тя се завъртя в кръг като малко момиченце, което иска да му се завие свят, без да мисли за нищо. Тежестта се просмука от кожата навътре в тялото й и Надя вече не се чувстваше празна; напротив — беше съвсем стабилна, здрава, уравновесена. Малка разумна обла скала, която се въртеше като пумпал.