Те се плъзнаха по стръмния склон на дюната и се приземиха върху стъпалата си. Когато стигнаха дъното, Надя импулсивно прегърна Ан.
— О, Ан, не зная как да ти благодаря за това.
Дори през матирания шлем тя видя, че Ан се усмихва. Това бе извънредно рядка гледка.
После нещата изглеждаха по различен начин за Надя. О, тя знаеше, че нещо се бе случило с нея самата, беше се научила да забелязва онова, което я заобикаляше, да гледа.
Пътуваха през деня и излизаха всяка вечер в лилавия мрак, който се задържаше до преди полунощ. Извършваха сондажи и вземаха проби от замръзнал пясък; докъдето стигаха сондите все имаше нови и нови пясъчни слоеве. Една вечер Надя се катереше с Ан по цяла поредица от успоредни тераси. Тя слушаше или обясняваше на Ан за преминаването от афелий към перихелий; после изведнъж се обърна назад към сухата клисура и видя, че тя бе блеснала като купчина от безброй лимони и праскови във вечерната светлина. Над клисурата имаше бледозелени облаци с формата на двойно изпъкнала леща, които копираха изцяло структурата на нагънатия терен.
— Виж! — възкликна тя.
Ан погледна назад, видя особената картина и замря. Двете останаха да наблюдават ниските, струпани един до друг облаци, които се носеха над главите им.
Накрая от ровърите им се обадиха, че вечерята е готова и трябваше да се приберат. Докато се спускаше по очертанията на пясъчните тераси, Надя бе сигурна, че се е променила — или планетата ставаше по-красива и много по-странна, докато се придвижваха на север. А може би и двете неща бяха верни.
Те караха по плоските тераси от жълт пясък — толкова фин, твърд и лишен от каквито и да било скали, че можеха да напредват с пълна скорост, като намаляваха само, за да се изкачат или да слязат от някоя тераса. Стените на платото, които заобикаляха плоската низина пред тях, описаха особена крива едва на четвъртия ден от пътуването през разделения на пластове терен. Ровърите на експедицията се заизкачваха нагоре, докато достигнаха по-високо разположената равнина; пред тях, на новоочерталия се хоризонт се появи бял хълм — огромно, заоблено образувание. Бял хълм — това беше лед! Планина от лед, висока сто метра и широка цял километър — и когато я заобиколиха, видяха, че тя продължава над хоризонта на север. Това беше върхът на ледника, може би езикът на самата полярна шапка. В другите коли хората крещяха; сред шума и врявата Надя чуваше единствено виковете на Филис:
— Вода! Вода!
Вода, наистина. Макар и да знаеха, че ще я намерят там, все пак беше безкрайно изумително, че се натъкнаха на цял огромен воден хълм, всъщност най-големият хълм, който бяха видели по време на своето пътешествие от 5 000 километра.
— Но това е много вода — всички те казваха след известно време. Вода на повърхността на Марс…
Следващия ден хълмът-ледник обхвана хоризонта отдясно — стена, която се издигаше пред тях през цялото време, докато караха. След това наистина започна да изглежда като безкрайно много вода, особено, когато в края на деня стената стана по-внушителна, извисявайки се до 300 метра на височина.
Намираха се в Касма Бореалис — издълбана от ветровете пропаст, която се врязваше на север в ледената шапка на около 500 километра — повече от половината разстояние до полюса. Дъното на бездната беше равен пясък, твърд като бетон, който често скриптеше, заради слоя слана от въглероден двуокис. За да избягнат преминаването през цялата пропаст, изследователите прекосиха западната стена и се насочиха към радиопредавател, който бе включен в изпратеното от Земята оборудване за обработка на лед — обемисти, тревистозелени контейнери върху скелетни модули за приземяване — странна гледка в този свят от бели, жълтеникавокафяви и розови багри.