— Колко е грозно! — възкликна Ан, но Филис и Джордж изразиха оживено радостта си.
Пратката от минно оборудване за обработка на лед определи и мястото на лагера за ледодобив: западната стена на Касма Бореалис, с дължина 41 градуса и 83 градуса северна ширина. Деймос съвсем наскоро бе последвал Фобос под хоризонта; нямаше да го видят, докато не се върнеха на юг от 82 градуса северна ширина. Летните нощи се състояха от едночасов лилав полумрак; през останалата част от времето слънцето се завърташе, но никога на повече от 20 градуса над хоризонта. Шестимата прекарваха дълги часове на открито, като пренасяха минния модул до стената и после се опитваха да го изправят. Главният му компонент беше роботизирана машина за пробиване на тунели, която се врязваше в леда и изпращаше в обратна посока ледени цилиндри с диаметър 1,5 метра. Когато я включиха, тя издаде интензивно, ниско бръмчене. След известно време бели цилиндри лед започнаха да падат с приглушен шум в резервоар, подобен на фуния. Оттам ги поемаше малък телфер-робот и ги отнасяше в дестилационния агрегат, който разтопяваше леда и отделяше примесите от прах. После водата отново замръзваше във формата на кубове с ръб един метър, които бяха по-удобни за опаковане в товарните отделения на ровърите. Роботоуправляеми транспортни ровъри щяха да пристигат без затруднения до този обект и след като получеха своя леден товар, щяха да се връщат в базата на колонистите. Така постоянното селище винаги щеше да разполага със запаси от прясна вода, по-големи от нуждите на хората.
— Толкова много вода! — отново каза Надя. — Много повече, отколкото някога ще имаме нужда.
— Зависи от много неща — отбеляза Ан. — Ако хората, които желаят да превърнат Марс в подобна на Земята планета, постъпят както желаят, всичко това ще изчезне като роса в топла утрин. Ще литне във въздуха, за да се образуват красиви облаци.
— Толкова зле ли ще бъде? — попита Надя.
Ан се втренчи в нея. През матирания предличник на шлема очите й изглеждаха като метални сачми на лагер.
По време на вечерята тя заяви:
— Ние наистина трябва да отидем до полюса.
Филис поклати глава.
— Нямаме нито храна, нито въздух.
— Обади се да ни изпратят.
— Полярната шапка е разсечена от пропасти почти толкова дълбоки, колкото Бореалис! — обади се Едвард.
— Не е така — възрази Ан. — Можем да отидем с ровърите до нея. Падините с неправилни очертания изглеждат страшни отдалеч, но това е така поради разликата в албедото на водата и въглеродния двуокис. В действителност, склоновете не достигат никога повече от 6 градуса от хоризонтала. Просто теренът е по-многопластов.
Джордж попита:
— Но преди всичко, как ще стигнем до полярната шапка?
— Ще заобиколим и ще тръгнем по един от ледените езици, които завършват на пясъка. Те са като наклонен път към централния масив, а стигнем ли веднъж дотам, ще се насочим право към полюса!
— Няма защо да ходим — възпротиви се Филис. — Само ще видим малко по-голямо количество лед от онова, което виждаме тук. Но ще бъдем изложени на радиация по-дълго време.
— Ан — добави Джордж, — можем да използваме храната и водата, с които разполагаме, за да проверим някои от обектите, край които минахме, преди да пристигнем тук.
Значи това имаха предвид. Ан се намръщи.
— Аз съм ръководителят на геологическите изследвания — остро произнесе тя. Това наистина бе вярно, но Ан бе ужасен политик, особено в сравнение с Филис, която имаше много приятели в Хюстън и Вашингтон.
— Не съществува причина от геологическа гледна точка, поради която трябва да отидем до полюса — възрази й Филис с усмивка. — Ледът ще бъде същият, както тук. Ти просто искаш да отидеш там.
— Е? — рече Ан. — Да приемем, че е така! Все пак съществуват въпроси от научно естество, на които можем да дадем отговор на полюса. Дали съставът на леда там е същият, колко прах има — навсякъде, където отидем, събираме безценни данни.
— Но ние сме тук, за да намерим вода, а не да си губим времето.
— Това не е губене на време! — отсечено отговори Ан. — Ние получаваме вода, която ни позволява да извършваме изследвания, а не правим изследвания, за да се доберем до водата. А вие вършите точно обратното! Не мога да повярвам колко хора в тази колония го правят!
Надя предложи:
— Хайде да видим какво ще кажат в базата. Може би имат нужда да им окажем някаква помощ там или пък не са в състояние да ни изпратят необходимото. Човек никога не може да бъде сигурен.