Ан изстена.
— Кълна се, че накрая ще молим за разрешение ООН.
Оказа се права. Франк и Мая не одобриха идеята за отиване до полюса, Джон прояви интерес, но не я подкрепи. Когато чу в какво се състои тя, Аркадий се изказа в нейна полза и обяви, че ако е необходимо, ще изпрати припаси от Фобос, което, имайки предвид орбитата на спътника, беше в най-добрия случай непрактично. Точно в този момент Мая се обади до управленията на мисията в Хюстън и Байконур и спорът се разля извън червената планета. Хейстингс беше против плана, но в Байконур и в много други научни звена го одобриха.
Накрая стана ясно, че земните служби се обявяват в полза на мнението, че полярните шапки трябва да бъдат проучени в тяхното оригинално състояние. От базата не възразиха, макар че Франк така и не се обади по линията, Симон и Надя посрещнаха възторжено решението:
— На север към полюса!
Филис само поклати глава:
— Не виждам никакъв смисъл. Джордж, Едвард и аз ще останем тук като подкрепление, ако то наистина се окаже необходимо и ще проверим дали минният модул функционира правилно.
Ан, Надя и Симон взеха ровър Три и се върнаха към Касма Бореалис, насочвайки се на север, където един от ледниците се спускаше от полярната шапка и изтъняваше, образувайки прекрасен наклонен път до нея. Мрежата върху големите колела на ровъра захващаше повърхността като верига на снегомобил, преминаваше с лекота по различните покрития на шапката — над участъци от открита зърнеста прах, ниски хълмчета от твърд лед, полета от ослепително бял скреж от въглероден двуокис и обичайната дантела от сублимирал воден лед.
После, една сутрин, докато си пробиваха със скърцане път напред, Ан включи радиото и започна да отчита данните на ареосинхронните спътници.
— Не е лесно да намерим полюса — отбеляза тя, докато работеше. — Земните изследователи в миналото са изживявали истински ужас на север — винаги са били там през лятото и не са можели да видят звездите, а е нямало как да се консултират със спътници.
— И как са открили полюса? — попита Надя, внезапно обзета от любопитство.
Ан помисли известно време и се усмихна.
— Не зная. Не им е било лесно. Вероятно са пресмятали до смърт.
Надя бе заинтригувана от тази задача и започна да работи по нея върху лист хартия. Геометрията не беше от силните й страни, но по всяка вероятност на северния полюс, в ден от средата на лятото, слънцето би описало правилен кръг по хоризонта, без да пада по-ниско, нито да се издига по-високо. Значи, ако през този ден в средата на лятото човек е близо до полюса и може да използва секстант за измерване височината на слънцето над хоризонта… Така ли се прави?
— Ето го — обяви Ан.
— Какво?
Спряха ровъра и се огледаха. Бялата равнина разстилаше плавните си възвишения до хоризонта, без да привлича погледа с нещо, освен с линиите на два широки червени контура. Линиите не образуваха концентрични окръжности и въобще не изглеждаше, че се намираха на върха на нещо.
— Къде е точно? — попита Надя.
— Ами някъде на север оттук — Ан отново се усмихна.
— На около километър. Може би в тази посока — и вдигна ръка надясно. — Трябва да продължим нататък и да направим справка със сателитите. Малко пресмятане и ще го достигнем. Във всеки случай, плюс-минус сто метра.
— Ако не бързаме, можем да го достигнем на плюс-минус един метър — ентусиазирано се включи Симон. — Хайде да намерим точно къде се намира!
Така че те продължиха около минута, направиха справка по радиото, завиха под прав ъгъл и тръгнаха напред, след което още веднъж се консултираха със сателитите.
Накрая Ан обяви, че са пристигнали или се намират съвсем близо до целта си. Симон подаде команда на компютъра да продължава да работи по точното местонахождение на полюса, после облякоха скафандрите, излязоха от ровъра, поразходиха се наоколо, за да са сигурни, че са стъпили точно върху него. Ан и Симон извършиха сондаж. Надя продължи да върви, описвайки спирала, чрез която се отдалечаваше от колата. Поляризираният предличник на шлема й намаляваше блясъка на слънцето върху леда и го превръщаше в дъга от кристални точици, образуващи дъга. Не беше много студено. Можеше да усети вятъра върху протегната си ръка. Грациозна червена ивица от наносен слой преминаваше отвъд хоризонта като линията на меридиан. Надя се усмихна при тази мисъл и притисна подметките на ботушите си към северния полюс на Марс.
Тази вечер те включиха всички поляризатори, така че образът на бялата пустиня в прозорците на модула беше загубил в значителна степен блясъка си. Надя седеше с празна табла на скута си и пиеше кафе. Дигиталният часовник отбеляза 11:59:59, премина към 00:00:0.0 и спря. Неговото безмълвие подчертаваше тишината в колата. Симон беше заспал; Ан се бе разположила на мястото на шофьора, наблюдаваше равнината пред себе си, а вечерята й бе едва наполовина изядена.