— Собствената ни ледена пързалка — обяви Надя и тръгна към помпата. Демонтира изолационната подложка и погледна под нея. — А-ха, пробив в изолацията — водата е замръзнала точно тук и е оставила спирателния кран в позиция „отворено“. Бих казала, че налягането е било значително. Водата е текла, докато замръзналият слой е станал достатъчно тежък, за да я спре. Ако ударим леда с чук, ще получим малък гейзер.
Тя отиде при шкафа си с инструменти, разположен в долната част на модула и взе една кирка.
— Внимавайте!
Нанесе един-единствен удар върху бялата ледена маса, където помпата се свързваше с тръбата, захранваща резервоара. Плътна водна струя изригна цял метър във въздуха.
— Оу!
Водата се разплиска върху белия слой лед, изпарявайки се; замръзна за броени секунди и образува бял, нагънат лист върху леда, който вече се намираше на това място. Дупката също замръзна, поточето вода пресъхна и парата изчезна.
— Гледайте колко бързо замръзна!
Надя разби леда около спирателния клапан, докато Ан и Филис спореха за миграцията на перманентно замръзналия слой пермафрост, количествата вода на тази географска ширина и т.н., и т.н. Те наистина изпитваха неприязън една към друга и просто не бяха в състояние да престанат.
Надя сложи клапана в позиция „затворено“, след това изключи цялата помпа.
— Трябва да използваме по-дебела изолация на такава северна ширина — отбеляза тя, без да се обръща конкретно към някого, после прибра инструментите си в ровъра. Чувстваше се уморена от напрегнатата атмосфера, изпитваше нетърпение да се завърне в базовия лагер и работата си. Искаше да разговаря с Аркадий; той щеше да я накара да се смее. Без дори да опитва, без дори да знае точно как го прави, тя също щеше да го накара да се усмихне.
Когато се приближиха към базата, Ан стана по-мълчалива и резервирана. Лицето й беше изопнато като маска.
— Какво става? — попита я Надя една вечер, когато двете бяха излезли преди залез слънце да поправят един дефектен радиопредавател.
— Не желая да се връщам — отвърна Ан. Беше коленичила до една скала и докосваше ръба й. — Не желая това пътешествие да свършва. Искам да пътувам през цялото време — в каньоните, до ръба на вулканите, в хаоса и планините около Хелас. Не искам никога да спра. — Тя въздъхна. — Но… аз съм част от екипа. Така че трябва да се прибера в дупката си с всички останали.
Надя се втренчи в нея.
— Но, Ан. Знаеш, че тъкмо радиацията ни задържа под земята повече от всичко друго. Всъщност ти искаш да елиминираме радиацията. Което означава, че трябва да направим атмосферата по-плътна. Значи се налага да преобразуваме Марс по подобие на Земята.
— Зная — гласът на Ан беше напрегнат, така напрегнат, че изведнъж внимателно поддържаният делови тон беше изгубен, забравен. Тя се изправи и размаха чука. — Но това не е правилно! Погледни тази земя и… и… Аз я обичам. Искам да бъда на открито, непрекъснато да пътувам по нея, да я проучвам, да живея върху нея, да я опознавам. Но ако правя това, я променям — унищожавам я такава, каквато е, съсипвам онова в нея, което обичам. Този път, който проправяме — боли ме, като го гледам! А базовият лагер е като открита мина сред пустиня, която никой не е докосвал от сътворението на света. Толкова грозна, толкова… Не искам да причиня същото на останалата част от Марс, Надя, не искам. По-скоро ще умра. Нека оставим планетата на мира, нека оставим пустошта, нека радиацията причинява каквото желае. Всъщност, всичко е въпрос на статистика. Искам да кажа, ако тя повишава вероятността да ме хване рак от едно към десет до девет към десет, аз нямам нищо против!
— За теб е така — възрази Надя. — Или за всеки отделен индивид. Но за цялата група, за всичките живи същества тук — генетическите увреждания, разбираш ли. След време това ще ни осакати. Ето защо не може просто да мислиш за себе си.
— Аз съм част от екипа — глухо повтори Ан. — Ние ще продължаваме да работим и ще направим планетата безопасна за живота. Пътища, градове. Ново небе, нова почва. Докато я превърнем в нещо като Сибир или Северозападните територии в САЩ. Марс ще изчезне, а ние ще бъдем тук и ще се питаме защо се чувстваме така празни. И защо, когато погледнем повърхността, няма да виждаме нищо друго, освен собствените си лица.
На шестдесет и втория ден експедицията им приключи. Подредиха ровърите един до друг до стената на гаража и се измъкнаха през вратите. Познати лица се стълпиха около тях: Мая, Франк, Мишел, Сакс, Джон, Урсула, Спенсър, Хироко и всички останали — наистина като братя и сестри, — ала толкова много на брой, че Надя се обърка, трепереше като току-що докосната анемония и й беше трудно да приказва. Искаше да долови нещо, което усещаше, че й се изплъзва. Огледа се наоколо за Ан и Симон, но те бяха заобиколени от друга група хора и изглеждаха зашеметени, Ан възприела стоическо изражение — маска на самата себе си.