— Каквото и да направим със сградите — остро отбеляза Мая, — повърхността около тях ще остане съсипана.
— Не е задължително! Когато строителството завърши, можем да върнем скалната маса в нейната първоначална конфигурация, а след това да нахвърляме скали — така всичко ще прилича на истинска марсианска равнина. Прашните бури много скоро ще наслоят частици от чисти минерали, после, ако хората се движат единствено по пътеки, а превозните средства — по пътища или обозначени по-рано терени, скоро всичко ще заприлича на оригинална марсианска местност, сред която тук-там са пръснати украсени с мозайки сгради, стъклени куполи, пълни със зеленина, пътища от жълти тухли и какво ли не още. Трябва да направим така! Това е въпрос на дух!
Той размаха ръце, но изведнъж спря и ококори очи при вида на обхванатите от съмнение лица, очертани в предличниците на шлемовете около него.
— Е, добра е идеята, нали?
Да, помисли Надя, като проследи с поглед околността и се опита да си я представи. Може би такъв процес щеше да възвърне удоволствието, което изпитваше от работата си. Може би тогава и Ан щеше да възприеме всичко по друг начин.
— Още идеи от страна на Аркадий — както се изрази Мая вечерта в плувния басейн. — Тъкмо от това имахме нужда.
— Но те наистина са добри — възрази Надя. Тя излезе от басейна, взе душ и облече лека фланелка.
Късно тази вечер отново срещна Аркадий и го заведе да види северозападното ъглово помещение на Андърхил, което бе оставила с голи стени, за да може да му покаже в подробности структурата на строежа.
— Много е елегантно — изказа мнението си той и потри с длан тухлите. — Наистина, Надя, целият Андърхил е великолепен. Виждам, че ръцете ти са докосвали всичко тук.
Доволна от тези думи, тя приближи до един екран и набра кода на плановете за по-голямо населено място, върху които работеше вече доста време. Аркадий се усмихна, посочи екрана и започна да задава въпроси, да предлага различни неща.
По-късно влязоха в атриума под купола. Застанаха под гъстия кичур черни бамбукови листа. Растенията все още бяха в саксии, докато почвата станеше окончателно готова. Беше тъмно и тихо.
Двамата тръгнаха по пътеките между съдовете, в които растяха полезни растения. Аркадий пое осакатената й ръка и се вгледа в белега, тя се почувства неудобно и се опита да я изтегли. Той не й позволи, повдигна дланта й и целуна кокалчето на безименния пръст.
— Имаш силни ръце, госпожо Девет пръста.
— Да, имах, преди да се случи това — отвърна тя, сви юмрук и го повдигна.
— Някой ден Влад ще накара пръста ти да порасне — прошепна Аркадий, хвана юмрука й, отвори го и не пусна ръката й, докато се разхождаха. — Това ми напомня за ботаническата градина в Севастопол — добави той.
— М-м-м — измърмори Надя, която всъщност не слушаше, съсредоточила цялото си внимание върху силата на ръката му в своята, върху здраво сплетените им пръсти. Той също имаше здрави ръце. Тя беше на петдесет и една, ниска закръглена рускиня със сива коса, строителен работник с отрязан пръст. Толкова бе хубаво да чувства топлината на друго човешко тяло; отдавна не й се бе случвало, ръката й попиваше това усещане като гъба, докато изтръпна от топлина. Усещанията, които изпитва той, сигурно също са странни, помисли си Надя, след това се отказа да разсъждава по този въпрос.
— Радвам се, че си тук — каза тя.
Присъствието на Аркадий в Андърхил създаваше чувството, че градчето се намира пред буря. Той караше хората да мислят върху онова, което работеха; навиците, които бяха придобили, без да се замислят, сега бяха подложени на подробен оглед и под този натиск някои заеха отбранителна позиция, други станаха агресивни. Всички спорове се водеха по-разгорещено. Естествено, в това число влизаше и дискусията около превръщането на Марс в планета, подобна на Земята.
— Ако има живот на Марс — казваше Ан, — радикалната промяна на климата би могла да го унищожи. Не можем да се намесваме в съществуващото положение, докато не разполагаме с отговор по този въпрос; това е ненаучно, дори по-лошо — такъв подход е неморален.
Мнозина бяха съгласни с нея, в това число и много научни дружества на Земята, което повлия върху Комитета по проблемите на Марс (КПМ) към ООН, отговорен за работата на колонията. Но всеки път, когато Сакс чуеше този аргумент, започваше бързо да мига:
— На повърхността няма и следа от живот, нито сега, нито в миналото — меко заявяваше той. — Ако съществува, той трябва да е под повърхността, в близост до кратерите на вулканите. Но дори ако там има живот, ние ще търсим десет хиляди години и няма да го намерим, нито пък ще елиминираме възможността, че някъде другаде има живот — на място, където не сме погледнали. Затова, ако чакаме, докато станем напълно сигурни, че няма живот — становище, което твърде често изразяваше позицията на умерените, — ще рече да чакаме завинаги. Поради някаква твърде слаба вероятност, която преобразуването на планетата по подобие на Земята няма непосредствено да застраши.